Аз, вещицата

След закуска Хамиш ни повика в трапезарията. Всички си занесохме чашите там. Той изглеждаше като човек, прекарал безсънна нощ. По цялата маса бяха подредени спретнати купчини хартия. До тях имаше парчета черен восък и два от печатите на Рицарите на Лазар — един малък и един голям. Сърцето ми се блъсна в стомаха и отскочи към гърлото ми.

— Да седнем? — предложи Ем. Бе донесла кана прясно кафе и доля в чашата на Хамиш.

— Благодаря, Ем — кимна демонът. Начело на масата стояха тържествено два празни стола. Той махна към мен и Матю и взе първата купчина листове. — Вчера следобед обсъдихме доста практически аспекти на ситуацията, в която сме се озовали.

Сърцето ми заби силно и отново погледнах към печатите.

— Хамиш, моля те, остави адвокатските клишета — прекъсна го Матю и ме прегърна през кръста. Демонът го изгледа унищожително и продължи:

— Даяна и Матю ще пътуват през времето както е планирано — на Вси светии. Забравете всичко останало, което Матю ви каза да направите. — Тази част от речта очевидно достави особено удоволствие на Хамиш. — Съгласихме се, че за всички ни ще е най-добре… да поизчезнем за известно време. От този миг нататък предишният живот на всеки от нас ще трябва да приключи.

Той постави документ пред мен.

— Това е пълномощно, Даяна. То ми дава право, или на този, който изпълнява длъжността сенешал, да действа законно от твое име.

Пълномощното придаде на абстрактната идея за пътуване през времето ново усещане за окончателност. Матю извади писалка от джоба си.

— Ето — каза и я постави пред мен.

Писалката не бе свикнала с ъгъла, под който я държах, нито със силата, с която натисках, затова задра, докато поставях подписа си. Когато приключих, Матю я взе, капна топъл черен восък в долната част на листа, а след това посегна за личния си печат и го притисна във восъка.

Хамиш взе следваща купчина листа.

— Трябва да подпишеш и тези писма. Едното уведомява организаторите на конференцията, че няма да можеш да изнесеш доклад през ноември. С другото искаш отпуск по болест за една година. Личният ти лекар, д-р Маркъс Уитмор е мотивирал молбата. Ако до април не си се върнала, ще изпратя молба до „Йейл“.

Прочетох внимателно писмата и ги подписах с трепереща ръка, изоставяйки живота си в двайсет и първи век.

Хамиш се подпря на ръба на масата. Очевидно ни водеше нанякъде.

— Няма как да знаем кога Матю и Даяна ще се върнат при нас. — Не използва думата „дали“, но тя увисна въпреки всичко във въздуха. — Когато някой от фирмата или от семейство Клермон възнамерява да отиде на дълго пътешествие или да се изгуби от поглед за известно време, моя работа е да се погрижа делата му да са в ред. Даяна, нямаш завещание.

— Нямам. — Съзнанието ми бе напълно празно. — Но нямам и собственост. Дори и кола.

Хамиш се изправи.

— Това не е съвсем вярно, нали, Матю?

— Остави на мен — каза неохотно Матю. Хамиш му подаде документ от много страници. — Това бе съставено, когато бях последния път в Оксфорд.