Магьосникът
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #4
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Магьосникът». Краткое содержание книги:
Спасяват се като по чудо и продължават пътя си към митичната Тъмна кула, ала Роланд внезапно осъзнава, че за да не загуби приятелите си, трябва да им разкаже за онзи болезнен период от младостта си, който досега е пазил в тайна.
Това е историята за трагичната любов между Роланд и красивата Сюзан, за приключенията му с верните приятели Кътбърт и Алан в баронство Меджис, където всеки се стреми да притежава вълшебното кълбо — частица от Дъгата на Магьосника.
Чуваше звука на изтъняването, но съвсем слабо. Реши, че дори може и да го види — лек сребрист блясък като окръжности във водата, разстилащ се по равната земя… и накрая изчезващ на около седем километра оттук. Седем километра откъде точно? Ако се вземеше предвид разположението на Зеления дворец и фактът, че са вървели на запад, но това не бе сигурно, защото нямаше слънце, по което да се ориентират.
— Къде е магистралата? — попита Джейк. Гласът му беше глух и дрезгав. Ко се приближи до него. Еди видя, че животинчето е загубило едното си ботушче.
— Може би не са я доизградили.
— Не мисля, че все още сме в Канзас — каза Джейк. Еди го погледна остро, но не вярваше, че хлапето продължава да цитира „Вълшебникът от Оз“. — Или поне не там, където играят „Канзас Сити Роялс“, нито пък „Монарсите“…
— Защо мислиш така?
Джейк посочи към небето и когато Еди погледна, видя, че точно над главите им лентата облаци се носеше към хоризонта равномерно като конвейер.
Отново бяха на пътя на Лъча.
2
— Еди! Какво зяпаш, захарче?
Еди отмести поглед от небето и видя Сузана да сяда и да разтрива основата на врата си. Изглеждаше несигурна къде точно се намира. Може би и дори коя е всъщност. Червените калъфчета, които носеше, изглеждаха странно на тази светлина, но все още бяха най-яркото нещо в полезрението на Еди… докато не погледна към краката си и видя, че неговите обувки също изглеждаха променени — вече не мислеше, че това се дължи само на облачния ден. Погледна към обувките на Джейк, към трите ботушчета на Ко и към каубойските ботуши на Роланд. Бяха някак безжизнено червени. Като че ли магическата им сила се бе изчерпала.
Внезапно на Еди му се прииска да ги свали.
Седна до Сузана, целуна я и каза:
— Добро утро, Спяща красавице! — След това бързо, докосвайки ги с отвращение (беше като да пипаш мъртва кожа) изу обувките си. Щом го направи, видя, че са олющени на върховете, токовете са сплескани и вече не изглеждат като новички. Беше се чудил как с приятелите му са стигнали дотук — е, ако се съди по болката в мускулите на краката му и по овехтелите обувки, вече знаеше. Бяха вървели. Бяха вървели в съня си.
— Това — промърмори Сузана — е най-добрата идея, която си имал от… добре де, от дълго време. — Смъкна калъфчетата. Еди видя Джейк да сваля ботушчетата на Ко.
— Къде сме? — попита младата жена. — Еди, бяхме ли наистина там, докато…
— Докато убивах майка си — намеси се Роланд. — Да, бяхте. Както и аз. Бог да ми е на помощ, бях там. Направих го. — Закри лицето си с ръце и дрезгаво зарида.
Сузана припълзя до него. Прегърна го, а със свободната си ръка отмести дланите от лицето му. Отначало той се съпротивляваше, сетне свали ръце — тези ръце на убиец — и тя видя плувналите му в сълзи очи.
Притисна главата му към рамото си.
— Успокой се, Роланд. Това вече приключи. Ти го преодоля.
— Човек не преодолява тези неща. Никога.
— Не си я убил — намеси се Еди.
— Много е лесно да се измъкнеш — лицето на Стрелеца беше все още притиснато в рамото на Сузана, но гласът му се чуваше ясно. — Някои отговорности не могат да бъдат пренебрегнати. Някои грехове не бива да се забравят. Да, Рия беше там — отчасти поне, — но не мога да обвинявам за всичко Кьос, колкото и да ми се иска.
— Не беше и тя — каза Еди, — не това имах предвид.
Роланд вдигна глава:
— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?
— Ка — отвърна Еди. — Беше Ка.
3
В раниците им имаше храна, която нито един от тях не беше слагал вътре — бисквитки с елфите на Киблър на опаковките, сандвичи от Саран Рапед, приличащи на нещо, което можеш да си вземеш (ако си напълно отчаян) от автоматите край магистралите, както и някаква напитка, която нито Еди, нито Сузана или Джейк познаваха. На вкус беше като кока кола, но марката беше „Ноз-а-Ла“.
Похапнаха с гръб към горичката и с лице към далечния проблясък на Зеления дворец. „Ако светлината започне да угасва след час-два, все едно сме вечеряли“ — помисли си Еди, но не вярваше да се наложи. Вътрешният му часовник отново работеше и това мистериозно средство предполагаше, че е рано следобед.
Той се изправи, вдигна като за наздравица червено-бялата кутийка и се ухили към невидимата камера:
— Когато пътувам през страната на Оз в моето такуро „Спирит“, пия Ноз-а-Ла. Кара ме да съм щастлив, че съм човек! Кара ме да разбирам Господ! Дава ми лице на ангел и топки на тигър! Когато пия Ноз-а-Ла, си казвам: „Леле, не е ли готино да си жив?“ Казвам…