Тъмната кула
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #7
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Тъмната кула». Краткое содержание книги:
Сузана-Мия се пренася от „Дикси Пиг“ в стая на ужасите в Тъндърклап. Джейк и отец Калахан, придружавани от животинчето Ко, влизат в ресторанта на Лексингтън Авеню и Шейсет и първа улица, без да подозират колко многобройни и опасни са враговете им…
Роланд и Еди са в Мейн с Джон Кълъм и търсят мястото, на което често са се явявали врати към паралелните измерения. Отчаяно искат да се съберат с другарите си, същевременно си дават сметка, че от значение е само светът, от който искат да избягат…
Отначало чу единствено въздишката на вятъра. Сетне тя отстъпи място на сухото шумолене на тревата, най-вероятно под нечии стъпки, последвано от някакво едва доловимо хрущене. Сузана знаеше на какво се дължи това — само копито, разчупващо леда, сковал поточето, можеше да издава този звук. Безногата жена знаеше и че до три-четири дни може да носи палто, направено от кожата на животното, което пиеше вода наблизо, ала това също нямаше никакво значение. Времето бе абсолютно безполезно, когато седиш буден в мрака, подложен на непрестанните атаки на хапещия студ.
И преди си бе въобразявала, че й е студено? Какъв майтап, нали?
— Ами Мордред? — попита тя. — Той там ли е — как смяташ?
— Да.
— Усеща ли студа като нас?
— Не зная.
— Не мога да издържам повече, Роланд — наистина не мога.
— Няма да ти се наложи — успокои я нейният дин. — След малко ще се зазори и очаквам, че утре вечер ще си накладем хубав огън. — Той се изкашля в юмрука си и отново я прегърна.
— Обещавам ти, че съвсем скоро ще се почувстваш по-добре, а междувременно поне сме заедно.
ДВЕ
На Мордред му бе не по-малко студено, а освен това беше съвсем сам.
Намираше се достатъчно близо, за да ги чуе; ако не думите им, то поне звука от гласовете им. Той потръпна неконтролируемо; бе натъпкал устата си с мъртва трева, защото се боеше, че Роланд ще чуе тракането на зъбите му. Палтото на железничаря се бе разпаднало на парчета и той го бе захвърлил още в покрайнините на селището около замъка; ръкавите издържаха още съвсем малко, преди да бъдат сполетени от същата участ — те останаха да гният покрай стария път, съпроводени от злобна ругатня. Добре, че ботушите все пак ставаха за нещо, след като ги омота с вървите, които бе изплел от дългите треви. Благодарение на тях те още се крепяха на краката му.
Мордред се замисли дали да не се преобрази в паяковидния си облик, знаейки, че по този начин щеше да намали въздействието на студа, ала краткият му живот бе обладан от призрака на глада и никога нямаше да престане да се бои от него, без значение с колко храна разполагаше. А боговете му бяха свидетели, че не беше много — три откъснати ръце, четири крака (два от които бяха частично изядени) и част от торс. Ако се преобразеше, щеше да омете тези оскъдни запаси за по-малко от час. И въпреки че наблизо имаше дивеч — той чу стъпките на елена също толкова ясно, както и Бялото си татенце, — принцът не бе изцяло уверен в способностите си на ловец.
Ето защо седеше, трепереше и се вслушваше в гласовете им, докато те не заглъхнаха. Навярно бяха заспали. Той също можеше да подремне мъничко. Единственото нещо, което не му позволяваше да се откаже и да се върне обратно, бе омразата, която изпитваше към тях. Това, че всеки от тях имаше другия, докато той си нямаше никого. Никого.
„Мордред е гладен — помисли си отчаяно. — На Мордред му е студено. И Мордред си няма никого. Мордред е сам-самичък.“
Момчето захапа китката си и засмука топлината, която извираше от нея. В кръвта усети и последните остатъци от живота на Рандо Тотфул… но вкусът бързо изчезна. Толкова скоро! Той бе заменен от изтъркания, до болка познат вкус на собствената му кръв.
Сам в мрака и студа, Мордред заплака.
ТРИ
Четири часа преди разсъмване под бялото небе, обещаващо дъжд или суграшица (а може би и двете едновременно), Сузана Дийн лежеше трепереща зад един дънер и наблюдаваше една от малките котловини. „Ще чуеш Ко — беше й казал Стрелеца, — както и мен. Ще направя каквото мога, за да ги подгоня пред себе си и да ти осигуря възможност за стрелба. Искам всеки твой изстрел да си заслужава.“
Това, което влошаваше нещата, бе предчувствието, че Мордред е съвсем наблизо и може да се опита да я нападне в гръб, докато тя е улисана в лова. Тъмнокожата жена не спираше да се оглежда, ала мястото, което бяха избрали, бе относително открито и затревената площ зад нея всеки път се оказваше пуста. Само веднъж зърна един едър кафяв заек да се тътри уморено, провесил уши до земята.
Най-накрая чу пронизителния лай на Ко от малката горичка вляво от нея. В следващия миг Роланд закрещя:
— Х’ях! Х’ях! Бързо! Бързо, казвам ти! Стреляй веднага! Веднага! Не губи и една-единствена… — В този момент кашлицата прекъсна думите му. Не, тази кашлица изобщо не й харесваше. Никак.
Изведнъж тя зърна движението между дърветата и за пръв път, откакто Роланд я бе накарал да признае, че в нея живее още един човек, повика Дета Уокър:
„Трябваш ми. Ако искаш отново да ти е топло, накарай ръцете ми да престанат да треперят, за да мога да стрелям точно.“