Тъмната кула
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #7
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Тъмната кула». Краткое содержание книги:
Сузана-Мия се пренася от „Дикси Пиг“ в стая на ужасите в Тъндърклап. Джейк и отец Калахан, придружавани от животинчето Ко, влизат в ресторанта на Лексингтън Авеню и Шейсет и първа улица, без да подозират колко многобройни и опасни са враговете им…
Роланд и Еди са в Мейн с Джон Кълъм и търсят мястото, на което често са се явявали врати към паралелните измерения. Отчаяно искат да се съберат с другарите си, същевременно си дават сметка, че от значение е само светът, от който искат да избягат…
Възрастният човек облиза устните си.
— Добре; щом си рекъл. Каза, че той е стар и опитен, докато ти си само млад и нямаш никаква представа що е хитрост и лукавство. Каза, че ако не останеш там, където ти е мястото, ще търкулне главата от раменете ти. Каза още и че с удоволствие щял да я размаха пред балкона, където е заключен Червеният ти баща, за да можело да разгледа добре физиономията на сина си.
Това бе доста повече от онова, което Роланд всъщност беше казал (както знаем много добре, понеже бяхме там), и определено бе предостатъчно за Мордред.
Ала явно не се оказа достатъчно за министър-председателя. Навярно само преди десетина дни желанието му (което бе да накара момчето да го убие по най-бързия възможен начин) щеше да бъде изпълнено. Принцът обаче бързо бе съзрял и сега устоя на първоначалния си импулс да се хвърли към стареца и да го завлече в двора на бащиния си замък, където да откъсне главата му с един замах на назъбения си крайник.
Вместо това той само погледна към птиците — които вече наброяваха стотици — и те отвърнаха на погледа му, съсредоточени като ученици при строг преподавател. Момчето размаха ръце и посочи към стареца. Въздухът изведнъж се изпълни с оглушително пърхане на криле; министър-председателят на Пурпурния крал понечи да побегне, ала преди да е направил и една-единствена стъпка, враните го връхлетяха като черен облак. Той вдигна ръце, за да защити лицето си, докато те кацаха по главата и раменете му, придавайки му вид на плашило. Този инстинктивен жест не донесе никакъв резултат; още птици накацаха по ръцете му, докато те не се спуснаха надолу под натиска на непосилното тегло. Човките им щипеха и кълвяха лицето на възрастния човек, татуирайки кожата му с кървави точици.
— Не! — извика Мордред. — Запазете кожата за мен… но можете да изядете очите.
Точно тогава, когато лакомите врани изтръгнаха очите на Рандо Тотфул от потрепващите им гнезда, някогашният министър-председател нададе онзи вик, който Роланд и Сузана чуха, докато минаваха из покрайнините на селището. Тези птици, които не можеха да си намерят място за кацане, пърхаха пред него като огромни колибрита. Накрая го вдигнаха във въздуха и го понесоха към детето-паяк, което се бе приближило към средата на моста и стоеше приклекнало там. Ботушите и дебелото му яке останаха в далечния край на моста. Междувременно онова, което очакваше сай Тотфул, се изправи на задните си крака и размаха предните във въздуха, при което червеният белег на косматия му корем се открои в пълния си блясък — Дан-Тет, Малкият Червен крал, беше гладен за жива плът.
Немощният старец се носеше към съдбата си, сляп и пищящ, протегнал ръце пред себе си, сякаш този жест можеше да му осигури някаква защита от кошмарното същество пред него. В следващия миг паякът сграбчи едната му ръка с предните си крайници, насочи я към отвратителната си паст и я схруска като захарна пръчка.
Вкусно!
ОСЕМ
Тази нощ, след като оставиха зад гърба си и последната от изкорубените, тесни и зловещи къщи, Роланд спря пред останките на някакво дребно стопанство, загледа се в порутената главна сграда и задуши трескаво въздуха.
— Какво има, Роланд? — попита го тъмнокожата жена.
— Усещаш ли мириса на дървото на това място, Сузана?
Тя подуши въздуха.
— Да… — рече, вдигайки рамене. — И какво от това?
Той се обърна към нея. На лицето му бе изписана усмивка.
— Щом усещаме миризмата му, значи можем да го изгорим.
Това се оказа вярно. Доста се поозориха, докато разпалят огъня — Роланд трябваше да приложи всичките си умения, придобити по време на дългите преходи, а Сузана изразходва половин кутия „Стърно“, — но накрая успяха. Безногата жена се разположи максимално близо до пламъците и се завърташе на равни интервали, за да стопли тялото си от всички страни. Потта изби първо по лицето и гърдите й, а после и по гърба й, доставяйки й неизмеримо удоволствие. Сузана бе забравила какво бе усещането да ти е топло и не спираше да хвърля дърва в огъня, който ставаше все по-буен и по-голям. Навярно животните, живеещи в тези земи, го възприемаха като метеорит, дошъл пламтящ от космическите простори и продължаващ да гори. Ко приседна до нея, наострил уши, и се загледа като хипнотизиран в огъня. Сузана очакваше Роланд всеки момент да възрази — да й каже да спре да разпалва проклетия огън и да го остави да доизгори, в името на баща й, — но не стана така. Той си седеше с разглобените револвери пред себе си, улисан в смазването на отделните части, а когато му стана прекалено горещо, се премести малко по-назад. Сянката му танцуваше потрепваща комала под сиянието на пламъците.