Тъмната кула
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #7
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Тъмната кула». Краткое содержание книги:
Сузана-Мия се пренася от „Дикси Пиг“ в стая на ужасите в Тъндърклап. Джейк и отец Калахан, придружавани от животинчето Ко, влизат в ресторанта на Лексингтън Авеню и Шейсет и първа улица, без да подозират колко многобройни и опасни са враговете им…
Роланд и Еди са в Мейн с Джон Кълъм и търсят мястото, на което често са се явявали врати към паралелните измерения. Отчаяно искат да се съберат с другарите си, същевременно си дават сметка, че от значение е само светът, от който искат да избягат…
И ето че сега го чакаше цял кош с храна. Е, малко остаряла, но какво от това? Личинките също бяха доста хранителни. Разложените меса щяха да утолят глада му, докато се добере до заснежената шир на югоизток от замъка, където ще има предостатъчно дивеч.
Преди угощението обаче трябваше да си побъбри с този старец.
— Рандо — каза Мордред. — Рандо Тотфул.
Възрастният човек потръпна, смутолеви нещо и отвори очи. Вторачи се в измършавялото момче, застанало пред него, а на лицето му бе изписано пълно недоумение. После воднистите му очи се изпълниха със страх.
— Мордред, сине на Изгубения — рече той, опитвайки се да се усмихне. — Хайл, бъдещи кралю! — Помъчи се да сгъне колене и да се поклони, ала със закъснение осъзна, че седи на земята. Опита се да се изправи, но не успя и се килна назад. Момчето се усмихна, явно развеселено — преходът през Ужасните земи не бе особено богат на забавления, — а през това време министър-председателят на баща му най-накрая успя да стане на крака.
— Не виждам никакви мъртъвци освен двама старци, които изглеждат по-дърти дори от теб — отбеляза принцът, докато се оглеждаше наоколо. — Пукнат стрелец няма — бил той от късокракия или от дългокракия вид.
— Право думаш и ти казвам благодаря, сай, разбира се, че е така, ала мога да обясня всичко, и то ведна…
— О, почакай! — прекъсна го Мордред. — Задръж си обяснението, защото искам сам да отгатна! Може би стрелецът и жената са станали жертва на змиите — на дългите дебели змии, — и ти си ги преместил в замъка, за да запазиш труповете им?
— Милорд…
— Ако е така — продължи синът на Пурпурния крал, — в тази кошница трябва да е имало много змии, защото тук буквално гъмжи от тях. Някои дори похапват от вечерята ми. — Въпреки че разчленените, разлагащи се крайници в коша пак щяха да му послужат за вечеря — или поне за част от нея — Мордред хвърли укорителен поглед на стареца. — И тъй, искам да знам дали си преместил труповете на стрелците?
Страхът изчезна от лицето на възрастния мъж и отстъпи място на примирението. Това никак не се хареса на принца — даже може да се каже, че го разгневи. Това, което искаше да види на лицето на дъртия сай Тотфул, беше не страх или примирение, а надежда. Надежда, която да унищожи с един замах в мига, когато пожелае. Обликът му потрепна. За миг старецът зърна безформената чернота, която се таеше под човешкото му тяло, и множеството крака. Сетне тя изчезна и момчето отново се появи. Поне засега.
„Нека не издъхна с писъци — помисли си някогашният Остин Корнуел. — Дайте ми поне това, о, съществуващи богове. Нека не издъхна с писъци в обятията на това чудовище.“
— Ти знаеш какво се е случило тук, млади сай. И ти, и аз прекрасно го знаем. Защо не вземеш гозбата от онзи кош — заедно със змиите, ако ги харесваш — и не оставиш стареца да изживее последните трохички от живота, който му остава? Стори го заради баща си, ако не заради себе си. Служих му добре, дори и накрая. Можех просто да си остана в замъка и да ги оставя да продължат по пътя си, ала не го направих. Поне се опитах.
— Не си имал никакъв избор — отвърна Мордред от края на моста. Не знаеше дали това е вярно или не. Не го интересуваше. Мъртвата плът не бе нищо повече от хранителни вещества, които попълваха липсите в организма му. Ала живата плът и кръв, пропита с последното дихание на един човек… това бе нещо съвсем различно. Това бе истински деликатес! — Той остави ли някакво съобщение за мен?
— Да, сай, знаеш, че е така.
— Кажи ми.
— Защо просто не го изтръгнеш от съзнанието ми?
Зловещата мигновена промяна отново настъпи. За момент съществото, застанало пред Рандо Тотфул, не беше нито човек, нито паяк с момчешки размери, а ужасяващ хибрид между двете. Устата на стареца внезапно пресъхна, докато слюнката, протекла по брадичката му по време на дрямката му, продължи да блести. В следващия миг Мордред възвърна човешкия си облик под изпокъсаното железничарско палто.
— Защото ми доставя удоволствие да го чуя от провисналия ти плювалник, ето защо — рече той на сай Тотфул.