Прагът на вечността [bg]

— В момента го няма — отвърна тя.

Дейв бе разочарован и негодуващ.

— Това е третото ми обаждане!

— Нямаш късмет.

— Той може да ми позвъни.

— Ще говоря с него.

Дейв окачи слушалката.

Не че нямаше късмет. Нещо не беше както трябва.

1964 беше велика година за Плъм Нели. „Това е любов“ отиде на първо място в хит парада и групата — без Лени — обиколи Британия заедно със сума ти поп звезди, включително легендарния Чък Бери. Дейв и Вали се настаниха в апартамент с две спални в театралния район.

Точно сега обаче работите запецнаха. Това беше вбесяващо.

Плъм Нели бяха пуснали втора плоча. Класик издаде „Шейк, ратъл енд рол“ с „Хучи кучи мен“ на втората страна за Коледа. Ерик не ги беше попитал, а Дейв би предпочел да запишат нова песен.

И се оказа прав. „Шейк, ратъл енд рол“ пропадна в класациите. Сега беше януари 1965 и Дейв мислеше за предстоящата година с паническо усещане. Нощем сънуваше как пада — от покрив, от самолет, от стълба — и се будеше с чувството, че животът му приключва. Същото настроение го налягаше, когато размишляваше за бъдещето си.

Беше си позволил да си въобразява, че ще бъде музикант. Беше напуснал дома на родителите си и училище. Беше шестнадесетгодишен, достатъчно голям, за да сключи брак и да плаща данъци. Мислеше си, че има кариера. И изведнъж всичко се разпадаше. Не знаеше какво да прави. Не го биваше за нищо друго, освен за музика. Не можеше да понесе унижението да се върне отново да живее в къщата на родителите си. В старите разкази момчето беглец „постъпваше във флота“. На Дейв му харесваше идеята да изчезне и да се завърне след пет години, загорял, брадясал, разказващ истории за далечни места. Вътре в себе си той знаеше, че няма да хареса дисциплината на флота. Щеше да е по-зле и от училище.

Нямаше си дори приятелка. Щом напусна училище, той приключи връзката си с Линда Робъртсън. Тя каза, че го е очаквала, и въпреки това плака. Когато взе парите от участието на Плъм Нели в Екстра е!, той взе телефонния номер на Мики Макфий от Ерик и я попита дали не би искала да излезе с него — може би на вечеря или на кино. Тя помисли дълго време и му отвърна: „Не. Ти наистина си сладък, но аз не мога да се показвам с шестнадесетгодишен хлапак. Вече имам лоша репутация, но не искам да изглеждам толкова глупава“. Дейв се засегна.

Сега Вали седеше до него, с китара в ръката, както обикновено. Свиреше с метална тръбичка, нанизана на средния пръст на лявата си ръка, и пееше: „Станах сутрин рано, реших метлата да подхвана“.

Дейв се намръщи.

— Та това е саундът на Джеймс Елмор! — рече той минута по-късно.

— Нарича се ботълнек китара — обясни Вали. — Правеха го с гърлото на строшена бутилка, но сега се произвеждат тези метални неща.