Пътят на кинжала
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят на кинжала». Краткое содержание книги:
В Иллиан Ранд се заклева да изтласка воините на Сеанчан обратно в океана, макар че сред Аша’ман се появяват признаци на лудост.
В Геалдан Перин се озовава лице в лице с интригите на Белите плащове, на сеанчанските нашественици, на пръснатите из страната Шайдо Айил и на самия Пророк. Любимата жена на Перин, Файле, може да заплати с живота си, а на самия Перин — да му се наложи да обрече на гибел душата си, за да я спаси.
Междувременно разбунтувалите се Айез Седай под водачеството на своята млада Амирлин Егвийн ал-Вийр се озовават пред армия, изпратена да ги спре пред Бялата кула. Но Егвийн е решена да свали узурпаторката Елайда и отново да обедини Айез Седай. Тя все още не рабира цената, която останалите — и тя самата — ще трябва да заплатят.
Почти моментално обаче той се изправи и се затича назад, покрай покоите на Айлил. Мъжът, който беше ударил и бе останал на място, искаше смъртта си. Готов беше да умре, но още му беше рано. Ръмжейки беззвучно, той се понесе по друг коридор, спусна се надолу по тясното стълбище за слугите и излезе на долния етаж.
Внимателно се промъкна обратно до мястото, където бе видял Дашива, стиснал смъртните сплитове, готови да полетят още с първото зърване.
„Трябваше всички да ги избия още в самото начало. — рече задъхано Луз Терин. — Всички трябваше да ги избия, до крак.“
Ранд го остави да си излее гнева.
Огромната камера сякаш беше пометена от огъня. Само обгорени късове, облизани от пламъци, бяха останали от гоблените, а в пода и стените бяха зейнали огромни процепи, по една крачка широки. Стълбището, по което Ранд се беше канил да слезе, свършваше прекъснато долу с десетстъпков процеп. От тримата мъже нямаше и следа. Не бе възможно да са напълно погълнати от огъня. Все нещо щеше да остане.
Един слуга в черно палто надникна предпазливо от една врата до стълбището от другата страна на камерата. Очите му попаднаха на Ранд, подбелиха се и той падна по очи. Друга слугиня надникна откъм коридора, а после подхвана полите си и се затича откъдето бе дошла, пищейки с пълно гърло, че Преродения Дракон избива всички в палата.
Ранд се измъкна от камерата с гримаса. Много го биваше да плаши хора, които не можеха да му навредят. В опустошенията беше страшно добър.
„Да разрушиш или да те унищожат — изсмя се Луз Терин. — Щом това е изборът ти, има ли значение?“
А някъде в Палата мъж преля, за да отвори Праг. Дашива и двамата с него бягаха? Или искаха само да си го помисли?
Той закрачи по коридорите на палата, без да си прави повече труд да се крие. Всички други като че ли само за това се грижеха. Няколкото слуги, които срещна, побягнаха с писъци. Коридор след коридор, той душеше, изпълнен със сайдин почти до пръсване, изпълнен с огън и с лед, мъчещи се да го пометат почти толкова сигурно, колкото и Дашива, изпълнен с покварата, пълзяща като червей да обсеби душата му. И не му беше нужен истеричният смях на Луз Терин и бясното му ломотене, за да се изпълни с жажда за убийство.
Едно черно палто се мерна пред погледа му и ръката му се изстреля нагоре, огън просветна и се взриви, раздирайки ъгъла, където се пресичаха двата коридора. Ранд остави сплита да се укроти, но не го пусна. Дали го уби?
— Милорд Дракон — извика глас зад разкъсания каменен ръб. — Аз съм, Наришма! И Флин!
— Не ви познах — излъга Ранд. — Елате тук.
— Май ви е кипнала кръвта — подвикна Флин. — Мисля, че ще е по-добре да изчакаме, докато всички се поуспокоят.
— Да — бавно отвърна Ранд. Наистина ли се бе опитал да убие Наришма? Не мислеше, че може да се оправдае с Луз Терин. — Да, така май ще е най-добре. Да поизчакаме малко. — Отговор не последва. Дали не чу тропот на бягащи ботуши? Из дърпа ръцете си назад и тръгна в друга посока.
Продължи да търси из палата с часове, без да намери никаква следа от Дашива и другите. Коридорчета и по-широки коридори, дори кухните — нямаше жив човек. Нищо не намери и не научи нищо. Не. Осъзна, че е научил нещо. Че доверието е нож, а дръжката му — остра като самото острие.
И после изпита болката.
Стаичката с каменните стени се намираше дълбоко под Слънчевия палат и беше топла, въпреки че нямаше камина, но Мин изпитваше студ. Трите позлатени лампи на масичката хвърляха повече от достатъчно светлина. Ранд беше казал, че би могъл да я измъкне оттам дори някой да се опита да изкорени палата из основи. И никак не се шегуваше.
Сега тя държеше короната на Иллиан в скута си и го гледаше. Гледаше как Ранд гледа Федвин. Дланите й стискаха короната и я отпускаха при всяко боцване на някой от малките мечове, скрити между лавровите листа. Странно, че короната и скиптърът трябваше да оцелеят, след като Драконовият трон се бе превърнал в купчина позлатени трески, заровени под отломките. Голяма кожена торба до стола й, с опрения на нея колан на меча на Ранд и самия меч в ножнипата, съдържаше всичко, което бе успял да измъкне и спаси. Странен подбор в по-голямата си част, според нея.