Последният довод на кралете [bg]

Опита да се усмихне. В мъртвешки бледата му кожа се врязваха свирепи бръчки и противната яма между зъбите му зейна. Крайчето на устата му потръпна, лявото му око заигра, по-тясно от другото и силно зачервено. Усмивката е далеч по-ужасна от смръщеното лице.

Има ли друг такъв злодей? Има ли друго такова чудовище? Възможно ли е зад подобна маска да е останала частица човещина? Как така красавецът Санд дан Глокта се превърна… в това? Огледала. По-ужасни дори от стълбищата. Устните му се изкривиха от отвращение, докато извръщаше глава.

На прага стоеше Арди и го наблюдаваше мълчаливо. Изглежда прекрасно, помисли си, след като се отърси от неловкото усещане, че е бил под наблюдение. Прекрасно, забелязвам ли вече съвсем лекичко заобляне около корема? Трети месец? Или четвърти? Скоро няма да може да го скрие.

— Ваше Високопреосвещенство. — Пристъпи в стаята и го огледа от главата до петите. — Бялото ви отива.

— Нима? Значи не мислиш, че подчертава кръговете около трескавите ми очи и приличам повече на череп?

— О, в никакъв случай. Пасват идеално на бледото ви като на таласъм лице.

Глокта се ухили с беззъбата си усмивка.

— Точно такъв ефект търся.

— Дошли сте да ме заведете на поредната обиколка из канали, смърт и изтезания?

— Уви, навярно никога повече няма да е възможно да повторим това. Предишния път приключих с всичките си приятели и с повечето си врагове.

— И за съжаление гуркулската армия ни напусна.

— Заети са с друго, както разбирам. — Проследи я с поглед да се отправя към масата и да поглежда през прозореца към улицата. Светлината озари тъмната й коса и пропълзя към крайчеца на бузата й.

— Надявам се, си добре? — попита тя.

— По-зает и от гуркулите. Чака ме много работа. Как е брат ти? Възнамерявах да го посетя, но… Но се съмнявам, че дори самият аз бих изтраял вонята на собственото си лицемерие, ако го бях направил. Аз причинявам болка. Облекчаването й е чужд език за мен.

Арди заби поглед в пода.

— Не е добре. При всяко следващо посещение е все по-слаб. Докато бях при него, му падна един зъб. — Тя сви рамене. — Просто ей така, както се опитваше да сдъвче нещо, зъбът му падна. Замалко да се задави. Но какво мога да направя аз? Може ли изобщо някой да направи нещо?

— Наистина съжалявам да го чуя. Но това не променя нищо. Сигурен съм, че си му голяма подкрепа. Сигурен съм, че нищо не може да му помогне. А ти как си?

— По-добре от повечето, предполагам. — Въздъхна дълбоко, тръсна глава и се усмихна принудено. — Вино?

— Не, но нека това не те ограничава да сипеш на себе си. Никога не те е ограничавало.

Тя вдигна бутилката за миг, после я остави.

— Напоследък се опитвам да намалявам пиенето.

— Винаги съм мислел, че е добре да го направиш. — Пристъпи бавно към нея. — Значи е започнало сутрешното гадене?