![Последният довод на кралете [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/1/9/1/3/posledniyat-dovod-na-kralete-bg-download.jpg)
Последният довод на кралете [bg]
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Последният довод на кралете [bg]». Краткое содержание книги:
— И не са единствените. Карат ме да наруша Първия закон. Както стори ти.
— Въпрос на гледна точка. — Баяз загъна гордо крайчеца на устните си. Все едно бе постигнал нещо прекрасно. — Поизмених дисциплините на Глъстрод с техниките на Господаря Създател и използвах Семето като двигател за своето Изкуство. Резултатите бяха… — Въздъхна продължително и доволно. — Е, ти беше там. Беше преди всичко победа на волята.
— Ти докосна ключалките. Изложи света на опасност. Издаващите тайни…
— Първият закон е парадокс. Всеки път когато променяш нещо, заемаш от долния свят, винаги има рискове. Ако аз съм прекрачил някоя граница, то всичко е било премерено. Светът си е наред, не си ли съгласна? Не се извинявам за амбициозните си идеи.
— Погребват мъже, жени и деца в общи ями, стотици наведнъж. Точно както в Олкъс. Тази болест… е заради стореното от нас. Това ли означава амбиция? Размерът на гробовете?
Баяз врътна пренебрежително глава.
— Неочаквано странично въздействие. Цената на победата, боя се, днес е същата, каквато е била и в Старите времена и каквато винаги ще бъде. — Впи поглед в нея и в очите му заблестя заплаха. Предизвикателство. — Но и да съм нарушил Първия закон, тогава какво? Пред кой съд ще ме изправиш? И кой ще ме съди в него? Ще пуснеш ли Толомей от мрака, за да свидетелства? Ще потърсиш ли Закаръс, за да прочете обвинението? Ще довлечеш ли Коунийл от края на света, за да каже дали ме намира за виновен? Ще докараш ли великия Ювенс от земята на мъртвите, за да произнесе присъдата? Мисля, че не. Аз съм Първия магус. Аз съм последната инстанция и ти казвам: имам право.
— Ти? Не.
— Да, Феро. Властта дава право на всичко. Това е моят първи закон и моят последен. Това е единственият закон, който признавам.
— Закаръс ме предупреди — промълви тя, докато мислеше за безкрайната равнина, за стареца с безумен поглед и неговите кръжащи птици. — Каза ми да бягам и никога да не спирам. Трябваше да го послушам.
— Онзи надут самодоволен балон? — изсумтя Баяз. — Може и да е трябвало, но моментът за това отплава като кораб. И ти му помаха доволно от брега и вместо да се качиш на него, избра да дадеш храна на яростта си. Е, нахрани я. Нека не се преструваме, че съм те измамил. Ти прекрасно знаеше, че ще вървим по мрачни пътеки.
— Не очаквах… — стисна ледените си пръсти в треперещ юмрук. — Не очаквах това.
— А какво очакваше? Трябва да ти призная, очаквах, че си по-корава. Да зарежем философстването за хората с повече време и без толкова сметки за уреждане. Вина, съжаление и справедливост? Все едно говоря с великия крал Джизал. А и кой има търпението за всичко това? — Обърна се към вратата. — Трябва да стоиш около мен. Може би с времето Калул ще изпрати нови творения. Тогава пак ще имам нужда от дарбите ти.
Тя изсумтя.
— А дотогава? Да седя тук и да си правя компания със сенките, така ли?
— Дотогава се усмихвай, Феро, ако си спомняш как се прави. — Баяз я погледна и й се усмихна ослепително. — Нали си отмъсти.
Вятърът плющеше около нея, натежал от сенки.
Тя коленичи в единия край на пищящия тунел, който докосваше небето. Светът бе изтънял и крехък като стъкло, готов да се пропука. Отвъд него се разстилаше бездънно пространство, пълно с гласове.
— Пусни ни…
— Не! — Тя се отскубна и стана, стоеше задъхана край леглото, всичките й мускули изопнати. Но нямаше с кого да се бие. Поредният сън.
Сама си е виновна, пак се остави да заспи.
Дългата ивица лунна светлина се пресягаше към нея по плочите на пода. Прозорецът от другата й страна беше открехнат, студеният нощен бриз нахлуваше през него и смразяваше плувналата й в пот кожа. Намръщена, отиде до прозореца, затвори го и дръпна резето. Огледа се.
В плътните сенки край вратата стоеше някой. Еднорък дрипльо. Няколкото останки от броня по тялото му бяха очукани и разкривени. Лицето му беше прашно, одраната му кожа висеше на ивици от белите кокали, но дори така Феро го позна.
Мамун.
— Срещаме се пак, жено с дяволска кръв. — Дрезгавият му глас шумолеше като стара хартия.
— Сънувам — изсъска тя.
— Ще ти се. — Преди тя да е успяла да си поеме дъх, той вече беше прекосил стаята. Едната му ръка стисна гърлото й като менгеме. — Докато се изровя от онези развалини, шепа по шепа, сериозно огладнях. — Дрезгавото му дишане погъделичка лицето й. — Ще си направя нова ръка от плътта ти и с нея ще поразя Баяз и ще отмъстя за великия Ювенс. Това видя Пророкът и аз смятам да превърна видението му в истина. — Повдигна я без усилие, блъсна я в стената и петите й заблъскаха и задрапаха по ламперията.