![Последният довод на кралете [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/1/9/1/3/posledniyat-dovod-na-kralete-bg-download.jpg)
Последният довод на кралете [bg]
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Последният довод на кралете [bg]». Краткое содержание книги:
Тя извърна рязко глава, после преглътна и жилите по шията й изпъкнаха.
— Значи знаеш?
— Аз съм архилекторът — приближи се той. — Длъжен съм да знам всичко.
Раменете й увиснаха, отпусна глава и се наведе напред, опряла длани в ръба на масата. Застанал отстрани, Глокта видя как клепачите й потрепват. Опитва се да пребори сълзите. Въпреки всичкия си гняв и интелигентност, тя има нужда от спасение точно толкова, колкото и всеки друг. Но няма кой да й се притече на помощ. Само аз съм тук.
— Мисля, че забърках голяма каша, точно както предвиждаше брат ми. И както и ти предположи, че ще стане. Сигурно си разочарован.
Глокта усети как лицето му се разкривява. Нещо като усмивка може би. Безрадостна усмивка.
— Прекарал съм в разочарование по-голямата част от живота си. Но не и от теб. Трудно се живее в този свят. Никой не получава това, което заслужава. Колко дълго трябва да влача това, докато намеря смелост? Така де, по-лесно няма да стане. Просто трябва да го направя, сега.
— Арди… — гласът му звучеше грубо дори в собствените му уши. Пристъпи още малко напред, куцукайки, с изпотена върху дръжката на бастуна длан. Тя го погледна с навлажнени очи и ръката й се отпусна на корема. Помръдна, сякаш й се искаше да отстъпи. Страх? Но мога ли да я виня? А дали не усеща какво предстои?
— Известно ти е, че винаги много съм харесвал и уважавал брат ти. — Устата му бе пресъхнала, езикът мляскаше непохватно в празните венци. Сега е моментът. — През последните месеци започнах все повече да харесвам и уважавам и теб. — През лицето му премина вълна от гърчове и от разтрепераното му око се изтърколи сълза. Сега, сега. — Или поне… да изпитвам нещо близо до тези чувства, доколкото е възможно за човек като мен. — Глокта плъзна предпазливо ръка в джоба си, незабелязано от нея. Напипа хладния метал, острите безпощадни ръбчета, които опираха в пръстите му. Трябва да го направя, сега. Сърцето му препускаше, гърлото му се бе стегнало дотолкова, че едва говореше. — Трудно ми е… съжалявам.
— Кое? — смръщи чело тя.
Сега.
Пристъпи рязко към нея и извади ръката си от джоба. Тя залитна към масата, облещила очи… и двамата застинаха по местата си.
А помежду им блестеше пръстенът. Огромен искрящ диамант, толкова голям, че на неговия фон масивната златна халка изглеждаше крехка и нищожна. Толкова голям, че все едно не е истински. Фалшив. Абсурд. Най-големият камък, който ми предоставиха „Валинт и Балк“.
— Трябва да те помоля да се омъжиш за мен — изграчи той. — Ръката с пръстена трепереше като сухо листо. Сложи в нея сатър, и е непоклатима като скала, ала накарай я да държи пръстен, и направо съм се напикал. Кураж, Санд, кураж.
Тя зяпна блестящия камък и устата й увисна глуповато. От изненада? От ужас? Да се омъжа за това… изчадие? Не, по-добре да умра.
— Ъ… — пророни тя. — Аз…
— Знам, знам, аз самият съм не по-малко отвратен от теб… но нека ти обясня. Моля те. — Заби поглед в пода. Устата му се кривеше, докато произнасяше думите. — Не съм толкова глупав, че да си помисля, че е възможно някога да… обикнеш такъв като мен или да изпиташ нещо повече от съжаление. Но е въпрос на необходимост. Не бива да се дърпаш заради това… което съм аз. Те са наясно, че носиш детето на краля.
— Те? — възкликна тя.
— Да. Те. Детето е заплаха за тях. Ти си заплаха за тях. Така аз бих могъл да те предпазя. Да узаконя детето ти. Това дете трябва да е наше — сега и завинаги.
Тя продължи да гледа безмълвно пръстена. Като затворник, който оглежда с ужас инструментите и преценява дали да си признае. Нито един от двата варианта не става, но кой е по-лошият?
— Мога да ти осигуря много неща. Сигурност. Безопасност. Уважение. Ще имаш само най-доброто. Положение във висшето общество, доколкото това е от значение. Никой няма да посмее и с пръст да те пипне. Никой няма да дръзне да те гледа отвисоко. Разбира се, зад гърба ти хората ще шушукат. Но ще шушукат за красотата ти, за интелигентността и невероятната ти добродетелност. — Глокта присви очи. — Ще се погрижа за това.
Тя го погледна и преглътна. Ето го и момента на отказа. Много благодаря, но предпочитам да умра.
— Ще бъда искрена с теб. Като по-млада… съм правила някои неразумни неща. — Гримаса. — Това дори не е първото копеле, което нося в утробата си. Баща ми ме изхвърли по стълбите и загубих детето. Едва не ме уби. Не вярвах, че ще се повтори.