Пътят на Черния Рицар
- Автор: Драганов Александър
- Серия: Хрониките на Ралмия #4
- Год: 2021
- Язык: болгарский
- Год: Читанка
- Жанр: Детское фэнтези
Электронная книга - «Пътят на Черния Рицар». Краткое содержание книги:
Плиний извика от болка и в залата се разнесе отвратителния звук на трошаща се кост.
Теоретика падна на колене, изпускайки и другата си сабя, за да задържи счупената си китка със здравата ръка.
— Ти губиш — чу се гласът на Левонтес, който опря меча си във врата на Плиний точно когато магическата стена се разпадна. Черният рицар се обърна към Дакавар и го посочи с пръст:
— Ти си следващият!
Сетне се отправи към скуайърите от неговия дом — мрачни и навъсени като него самия. Менон дотича до Плиний и с тихо заклинание излекува ръката му.
— Аз съм си виновен — бъбреше Теоретика, — недогледах ситуацията. Фокусиран върху техниката с мечове, не предположих невъоръжена. Макар че рицарската ръкавица също би могла да е оръжие…
Плиний продължи да говори, дори когато близките му го обкръжиха да го питат как е.
Но Дакавар вече бе забравил за битката на Левонтес. После щеше да се безпокои за жестокия рицар.
— Нека на Арената излязат младия, но вече легендарен лорд Дакавар и гордостта на Кралския дворец, сър Радел!
Когато лорд Дакавар пристъпи в кръга, сред благородниците се разнесе одобрителен шепот. Младият рицар изглеждаше точно толкова впечатляващ, колкото бе и репутацията му — с искряща броня, обсипана с красиви златни орнаменти, с величествен рогат шлем, оставящ красивото му лице открито, с могъщ меч, който държеше с две ръце, готов за битка.
Радел изглеждаше съвсем обикновен пред него със сивата си, на места поочукана броня и цилиндричен шлем, разкриващ само очите му. Въпреки това, когато Менон даде началото на битката и обгърна арената с магическия щит, Дак бързо разбра, че противникът му не е случаен. Радел имаше точни, прецизни удари, които не оставяха на младежа възможност да се възползва от гъвкавостта си и да настъпи в атака. Нещо повече — след първоначалната размяна на удари Дак бе този, който направи няколко крачки назад.
Младежът се ядоса. Не бе дошъл в двореца, за да падне пред годеницата си още в първия кръг и то от някакъв старец. Дакавар вложи повече сила в ударите си и от остриетата на мечовете започнаха да прехвърчат искри. Отгоре, отдолу, отстрани, удар към краката — постепенно Дак пое инициативата на двубоя и след няколко минути ожесточена размяна на удари Радел бавно заотстъпва, а разширените очи иззад шлема му показваха колко е изненадан от могъществото на младия мъж пред себе си.
Дакавар изръмжа доволно и продължи да напада, вече по-уверен в силите си. Радел бе добър воин, може би най-добрият, с който някога се бе срещал, но вече бе стар и издръжливостта му не бе на висота. А Дак бе млад, силен, красив, предречен за подвизи — все неща, които бяха зад гърба на Кралския рицар.
Радел опита всичко, на което е способен и два-три от най-майсторските му удари се приплъзнаха опасно близо до Дакавар, а един дори леко близна бронята на рамото му.
Крайният изход бе неизбежен. Дакавар извика победоносно, щом оръжието изхвърча от ръцете на Кралския рицар и собствения му меч спря на сантиметри от гърдите на Радел, докато магическата преграда около тях падна.
— Честита победа, момко — чу се гласът на Кралския воин, — за мен бе удоволствие да кръстосам меч с такъв майстор.
Дакавар вирна гордо глава и си позволи да го потупа по гърба, казвайки:
— Вие бяхте най-големия съперник, който съм имал досега. Почти помислих, че ще загубя!
Сетне се насочи към Анлина, която ръкопляскаше изправена на крака и я целуна страстно по устните.
— Беше великолепен, любими — прошепна задъхано, когато най-после двамата се отлепиха един от друг.
— Ти си тази, която ми дава сила, Анли. Всяка моя победа посвещавам на теб.
А вниманието на зрителите вече бе насочено отново към Арената, където обкръжени от вдигнатата наново от Менон преграда застанаха Селиан и Линдан.
Планинецът бе облечен в масивна ризница от стоманени плочки, подчертаваща стегнатото му тяло и подобно на Дакавар носеше рогат шлем, макар и не толкова красив. В мускулестите си ръце, които бе оставил голи, въртеше меч толкова голям, че напомняше пика.
Селиан пред него приличаше на горско привидение. Качулката на тъмнозеления му плащ бе спусната над лицето му, а леко извития меч бе наведен небрежно надолу.
— Добра среща, приятелю — усмихна се младия барон Редклоу.
— Добра, горска сянко — отговори Линдан с усмивка. — За мен е чест да се изправя срещу теб, но… опасявам се тук няма гора, където да се скриеш!