Черният списък

— Серьожа, имаш шанс да направиш добро дело за един добър човек. Имаш ли някакви материали за пожара в Летния театър?

Той ме погледна учудено и остави върху чинийката чашата си с кафе.

— Защо ви интересува това?

— Кажи ми само — имаш ли или нямаш?

— Имам, разбира се. Колкото искате.

— Можеш ли да ги покажеш на един човек, който пише криминален роман за този случай?

Сергей се намръщи:

— Но делото още не е приключено, води се следствие. Знаете ли какво ме чака за разгласяване на следствената тайна? И после, как може да се пише роман за престъпление, което не се знае още дали ще бъде разкрито?

— Не ме разбра. Този човек пише не документална повест, а художествена. Вашият пожар е само подтик за творческата мисъл. Там всичко е измислено от началото до края, реален е само фактът на пожара по време на конкурса за красота. Всичко останало е свободно съчинение.

— Тогава за какво са му на този писател моите материали?

Серьожа се оказа недоверчив инат и това беше хубаво. Нищо, че нямаше развинтено въображение, което е необходимо в детективската работа, но за сметка на това човек не можеше лесно да го измами.

— Материалите са нужни, за да получи творческата мисъл нов подтик. Серьога, хайде не се опъвай, дай да се разберем танто за танто: аз нали ти помагам, помогни и ти на един много свестен човек. Гарантирам ти, че материалите няма да попаднат в заинтересовани престъпни ръце, човекът е сигурен.

— Кой е той?

— Нали ти казах — писател.

— Владислав Николаевич, аз трябва да знам кой е.

— Е, добре де — Татяна Томилина.

— Коя?!

Помислих си, че днес все пак ми провървя: ако в този момент Лисицин държеше чашката с горещо кафе в ръка, ароматната тъмнокафява течност непременно щеше да се озове върху моите кремави джинси и снежнобялата ми фланелка. Но за щастие чашката спокойно си стоеше на масата и от рязкото движение на Серьожа изплисканото кафе не отиде по-далеч от чинийката.

— Защо толкова се смая? Да не би да я познаваш?

— Разбира се. Всички жени от нашия град са луди по нейните криминалета. И майка ми, и сестра ми. А вие познавате ли се с нея?

— Между другото — и ти я познаваш. Именно с нея разговаря снощи пред хотела.

— Ама вие сериозно ли?!

За кой ли път си помислих колко младичък е всъщност този оперативен работник — Серьожа Лисицин. Същинско дете. Само децата умеят толкова искрено да се учудват. Но най-много се смаях, задето по време на целия ни разговор Лиля седеше с каменно лице, сякаш не познаваше никаква Татяна Томилина, не беше чела преди половин час нейната книга и всичко това изобщо не я засягаше. Понякога моето момиче ме слисваше със способността си толкова дълбоко да потъва в някакви свои детски мисли, че изглеждаше досущ като глухоняма.

Приключихме със закуската и излязохме на улицата, която вече бе успяла да стане гореща и задушна. Сергей ни изпрати до плажа, където се разделихме, като си разменихме обещания: той ще даде на Татяна да прегледа всички материали относно пожара, разбира се — освен онези, които са при следователя, а ние с Татяна и Лиля ще му отидем на гости, за да зарадваме майка му и сестра му с лично запознанство с прочутата — както се оказа, а аз дори не бях предполагал! — писателка.