Време на мъчения [bg]

Частният детектив се обади, докато Бърнел седеше на една пейка в парка „Диъринг Оукс“. Беше си купил сандвич и кафе от заведението на площад „Монюмънт“ и си ги беше занесъл на пейката, където изяде по-голямата част от сандвича, но едва след като се увери, че наблизо няма деца. После даде остатъците на гълъбите. Детективът нямаше кантора, което се стори доста необичайно на Бърнел. От друга страна, живееха в ерата на мобилните технологии, в които цели компании се управляваха с лаптоп от масичката в някое кафене. Детективът се съгласи да се срещнат по-късно същия следобед в „Голямата изгубена мечка“ на „Форест Авеню“ — бар, в който Бърнел често ходеше, преди да се ожени, и по-рядко — след това, защото жена му не си падаше много по бирата. Тя не си падаше много-много и по него, както се оказа в последствие, още преди всичко да се сговняса.

Бърнел прекара сутринта в портландските офиси на Изправителния департамент на Мейн на „Уошингтън Авеню“. Това беше първият му контакт със службата по пробация след излизането му от затвора. Отговорникът му, Крие Атууд, беше специалист по сексуалните престъпници, но се държеше учтиво с него и отношението на Бърнел неволно се затопли. Атууд му разясни всички стъпки от процеса. Започваше с опис на нивото на услуги, което по същество представляваше оценка на риска при Бърнел, придружен от така наречения „Статик-99“: доклад за целия живот на Бърнел, който щеше да го съпътства до гроб и който почиваше на твърдо установени факти — възраст към момента на арестуването му, предистория, тежест на престъпленията, така че нямаше начин да се подобри, а според Атууд в най-добрия случай поне нямаше да се промени, което рано или късно можеше да доведе до облекчаване на условията на пробация.

Атууд осведоми Бърнел, че случаят му е определен като престъпление от най-висока степен, въпреки че той дори не беше докоснал дете и беше невинен — нещо, което Низвергнатият герой изобщо не си направи труда да казва на Атууд. Че какъв смисъл имаше? Това означаваше, че ще подлежи на домашни проверки всеки месец, ще се среща редовно с Атууд, обикновено на „Уошингтън Авеню“, ще трябва да му предостави контакти с работодателите си, когато най-сетне си намери работа, и всяка седмица ще посещава групи за психологична консултация, което според Атууд имало благотворен ефект при сексуалните нарушители. Ако завършеше успешно терапията и изкараше достатъчно време без нарушения, службата за пробация щеше да се отдръпне максимално. Освен това щеше да бъде регистриран като сексуален престъпник и да остане в този списък десет години. За цялото това удоволствие щеше да плаща по двайсет и пет долара всеки месец като принос към цената, която струваше пробацията му на държавата.