Синовете на Спарта [bg]

— Ах, момко, та тя е велика сега! Иска ми се да можеше да го видиш. Ако вярваш на преценката ми дотук, трябва да цениш гласа на хората мъничко повече. Критий беше същият. Утре ще дойде един младеж, който твърди, че човек трябва да си има пазител, както овцата трябва да си има пастир. Как така всичките ми най-добри ученици не виждат стойността в атинските спорове, в непрестанните ни въпроси? Останалият свят е пълен с тирани и пазители на хора. Царете са многобройни като пчели! Единствено в Атина даваме глас на младите, на бедните, на умните. На грозници като мен, които нямат нито богатство, нито покровители. Момчето ми, това, което имаме тук, е цвете под обедното слънце, по-крехко и от стъкло.

— Боговете ни съветват и управляват — сериозно рече Ксенофонт. — По същия начин, по който бащата обучава синовете си. Царете и водачите са просто природата на човека, която повтаря този ред. Или предпочиташ да видиш властта у онези, които крещят най-силно? Би ли позволил на най-гласовитите да заглушат с воя си мъдрите и святите?

— Предизвиквал съм боговете да ме поразят — каза Сократ. — Те…

Жена му се пресегна през масата да събере чиниите и закри Сократ от погледа на Ксенофонт. Той чу как двамата си изсъскаха нещо, но се направи, че не е забелязал. Някои неща не бяха за ушите на деца или за арбитрите на обществения морал. Не всеки в Атина би оценил страстта на Сократ да спори и да подлага на съмнение всичко дори с цената на собственото си унищожение. Тази мисъл беше странна и Ксенофонт се зачуди върху нея, докато чашите се пълнеха с още вино и на масата се появи дъска със сирене, хляб и грозде. Момчетата поискаха разрешение да излязат и се втурнаха навън веднага щом го получиха.

— Знаеш ли, Сократе — ти обучаваше спартанеца Критий, който беше един от Трийсетте и управляваше Атина преди тълпата да се разправи с него. Как така мен ме преследват по улиците и ме заплашват заради ролята ми, а теб никой не те закача?

— Мен ме обичат — отвърна Сократ. Жена му, която миеше чиниите, изсумтя и той й се ухили. — Всъщност знаят, че аз ги обичам. Не ме виждат да се държа така, сякаш съм нещо повече от обикновените хора. Що за безумие би било да го правя! Аз съм атинянин. Аз съм грък. Аз съм зидар, войник и човек, който пита. Вървя бос сред тях и те виждат как младежите се събират да ме слушат. Не съм заплаха за тях.

— Наричат те най-мъдрият човек в Атина — иронично подхвърли Ксенофонт.

— Направил ли съм нещо, което да струва колкото чаша хубаво вино? Когато дялах камъка, него го имаше — ново нещо на този свят. Когато стоях с другарите си в строя, познавах болката и виждах кръвта, от мен се страхуваха. А сега единственото, което правя, е да задавам въпроси на пазара.

— Алкивиад каза, че си го накарал да разбере, че целият му живот е бил живот на роб — тихо каза Ксенофонт. — Има хора, които оценяват проникновения като това.

— Алкивиад е велик човек. Радвам се, че спасих живота му, макар че след това той никога повече не отиде на война. Колкото до останалото, аз съм почти на седемдесет. Вървя през пазара, облечен в кърпена дреха и понесъл пастирска тояга. Никой не се бои от мен. Но ти, Ксенофонте. Когато повдигнеш вежда към тях, когато започваш да се държиш като баща си, като онези, които си мислят, че разбират най-добре, може би не правиш най-умното.