Оставих те да си отидеш [bg]

– Това е козето сирене на Йестин – казва Бетан. – Вземи си, докато все още го има – свършва като топъл хляб. Ела седни до радиатора и ми разкажи как се справяш тук. – Едно малко котенце в черно и бяло мяука в краката ѝ, жената се навежда, вдига го и го слага на рамото си. – Не искаш котка за компания, нали? Имам три от тези мъници за раздаване – нашата мишкарка се окоти преди няколко седмици. Бог знае кой е бащата.

– Не, благодаря ти. – Котенцето е абсурдно сладко: топка с косми и въртяща се като метроном опашка. Видът му кара забравени спомени отново да изплуват на повърхността и аз потъвам в стола си.

– Не обичаш ли котки?

– Не бих могла да се грижа за нея – отвръщам аз. – Не мога да опазя жив дори паяк в паяжина. Всичко, за което се грижа, умира.

Бетан се засмива, макар че аз не си правя шега. Тя придърпва втори стол и оставя чашата си с чай на касата до мен.

– Правиш снимки наоколо, нали? – Приятелката ми сочи към фотоапарата около врата ми.

– Просто няколко фотографии на плажа.

– Може ли да ги видя?

Колебая се, но откачам ремъка от врата си, включвам фотоапарата и показвам на Бетан как да преглежда изображенията.

– Много са красиви!

– Благодаря ти. – Усещам, че започвам да се изчервявам. Никога не съм се справяла добре с получаването на похвали. Като бях дете, учителите ми коментираха рисунките ми и ги излагаха в коридора, където всички да могат да ги виждат, но едва на дванадесет години започнах да осъзнавам, че имам талант, макар той да беше суров и необработен. В училището се провеждаше изложба – местно шоу за родители и живущи – и майка ми и баща ми дойдоха заедно, за да ѝ се насладят, което си беше рядкост, дори и тогава. Баща ми стоя в мълчание пред участъка, където бяха изложени моите картини, заедно със статуята на птица, която бях направила от метал. Бях задържала дъха си от доста време и усетих, че кръстосвам пръсти зад гърба си.

– Невероятно – каза той. Погледна ме така, все едно ме виждаше за първи път. – Ти си невероятна, Джена.

Щях да се пръсна от гордост. Хванах го за ръката и го заведох при госпожа Бийчинг, която му говори за колежи по изкуство, стипендии и наставничество. Аз просто стоях и се взирах в баща ми, който смяташе, че съм невероятна.

Радвам се, че вече не е сред нас. Не ми се иска да видя разочарованието в очите му.

Бетан все още разглежда снимките на плажа, които направих.

– Сериозна съм, Джена, фотографиите са прекрасни. Смяташ ли да ги продаваш?