Оставих те да си отидеш [bg]

8

Небето заплашва с дъжд, откакто дойдох на плажа призори, и когато първите капки започват да падат, аз си слагам качулката. Вече направих снимките, за които дойдох, и брегът е изпълнен с думи. Ставам все по-веща в запазването на пясъка около буквите непокътнат и все по-добра в използването на фотоапарата ми. Изучавах фотография като част от обучението ми, но скулптурите винаги са били голямата ми страст. Сега се забавлявам с овладяването на фотоапарата, играя си с настройките и го нося навсякъде – станал е част от мен, като купчините с глина, с които работех. Макар ръката ми да пулсира от целодневното му носене, разполагам с достатъчно сила, за да направя снимките. Идвам тук всяка сутрин, докато пясъкът е още влажен и податлив на обработка, но също така често се връщам и следобедите, когато слънцето е най-високо. Вече знам по кое време са приливите и за първи път от злополуката насам започвам да мисля за бъдещето; с нетърпение очаквам лятото и лятното слънце на плажа. Караванният парк вече е отворен за туристическия сезон и Пенфейш е пълен с хора. Странно е колко местна се чувствам: оплаквам се от нашествието на туристите, които са окупирали тихия ми плаж.

Пясъкът става на точки от дъжда и приливът започва да отмива формите, които съм сътворила близо до водата, заличава както постиженията ми, така и грешките. Превърнало се е в рутина всеки ден да изписвам собственото си име близо до брега и потрепервам, когато морето го поглъща. Макар снимките да се намират в безопасност във фотоапарата ми, не съм свикнала с тази краткотрайност. Няма я топката с глина, към която мога да се завръщам отново и отново, за да я извая до съвършенство, да разкрия истинската ѝ форма. По необходимост се налага да работя бързо и за мен този процес е едновременно вълнуващ и изтощаващ.

Дъждът е настоятелен, нахално си проправя път под палтото ми и през върховете на ботушите ми. Обръщам се, за да си тръгна от плажа, и виждам, че някакъв мъж върви към мен, а голямо куче подскача плътно до него. Затаявам дъх. Все още се намира на известно разстояние и не мога да преценя дали умишлено се движи в моята посока, или просто иска да стигне до морето. Усещам металически вкус в устата си и облизвам устните си, търся влага, но намирам само сол. Виждала съм този мъж и кучето му и преди: наблюдавах ги от скалите вчера сутринта, докато не се прибраха, за да ми предоставят плажа само за мен. Въпреки акрите празно пространство се чувствам като в капан и тръгвам да вървя по брега, все едно съм искала да направя точно това.