Изпепеляване [bg]

— Перфектно.

— Виждаш ли? — засия Луи, метна лъжицата на масата и уви ръка около кръста й. — Трябва да танцуваш с мен. Вече сме сгодени.

Елизабет понечи да отбележи, че със сигурност не бяха сгодени и бе невъзможно да танцуват заедно заради нелепата разлика в ръста. Но потъна в неговите настойчиви тъмни очи и напълно забрави възраженията си. Три минути по-късно Елизабет танцуваше с Луи за голямо забавление на приятелите си.

— Аз съм по-висока от теб — прошепна тя с пламнали бузи.

— Да, така е. — Той я издърпа по-близо и прокара пръсти по бузата й. — По-висока и много по-привлекателна. Околните ми завиждат.

По кожата й пробягваха тръпки там, където той я докосна.

— Те ни се смеят.

— Изобщо не ми пука. — Той притисна бузата си до нейната и френският акцент се усили. — Знаеш ли какво ме интересува най-много, ma belle fille?

Наистина ли я намираше за красива, с нейните тънки крака и дълъг нос?

— Гъмбото?

— Кога ще мога да те целуна. — Той я погледна в очите и изражението му стана сериозно на живот и смърт. — Ще бъде скоро, нали?

Три танца по-късно Луи седна на една пейка в розовата градина на майка й и настани Елизабет в скута си. Смутена, тя веднага се опита да стане.

— Прекалено едра съм.

— Не и за мен. — Той беше по-силен, отколкото изглеждаше, и я удържа с лекота. — Колкото повече мога да те прегръщам, толкова повече ще те обичам.

Елизабет се запита какво ли би станало, ако майка й ги зърнеше през прозореца. Ако видеше възпитаната си дъщеря в скута на някакво непознато момче, щеше да получи удар.

— Защо се препираше за гъмбото?

— На теб хареса ли ти?

— Беше божествено — трябваше да признае тя. — Никога не съм вкусвала по-прекрасно гъмбо в живота си.

— Сега вече съм влюбен в теб. — Луи се засмя, а Елизабет се изпъна. — Защото аз лично направих това гъмбо.

— Направил си гъмбото? — О, Боже, той наистина беше от прислугата. — Да не работиш в компанията за кетъринг?

— Баща ми е собственик на ресторанта, както и на още няколко. Обичам да готвя. — Той докосна тъмната си коса. — Аз съм Луи Гембъл. Кажи ми името си.

Гембъл бяха една от най-старите фамилии в Ню Орлиънс, така че тя се отпусна мъничко.

— Елизабет Кортланд.

— Не. Елизабет Гембъл. — Той се усмихна. — Звучи добре. Кога можем да го променим?

Тя зяпна.

— Ти не си с всичкия си.

— Mais oui, изгубих си ума по теб. — В следващия миг той я целуна толкова страстно, че я остави без дъх.

Две седмици по-късно Елизабет вече беше омъжена за него, а след девет месеца се роди техният син Кортланд.

Всички тези чувства се надигнаха в нея, докато милваше меките като коприна остатъци от посребряла коса на тила на мъжа й. Техният брак никога не е бил лесен. Семейството и приятелите и не одобряваха Луи, пък и самата Елизабет често проявяваше гордост и бе постъпвала глупаво. Дузина пъти тя почти бе успявала да го прогони. Луи беше останал, но не от инат, не заради децата, а защото наистина я обичаше.