Изпепеляване [bg]

— Много се разстроих, когато научих за пожара във Френския квартал снощи. Толкова много загинали. — Тя постави ръка върху неговата. — Мога ли да помогна с нещо, освен да пропусна обичайното мъмрене?

— Не. — Корт се облегна назад и затвори очи. — Имам нужда да поспя.

— В такъв случай ще бъде добре да преустановиш среднощните разходки из къщата. — Тя се усмихна, когато синът й я погледна смутено. — Това не е заяждане, а майчино наблюдение. Има разлика.

— Не знаех, че смущавам съня ви.

— Баща ти може да проспи ураган и неведнъж го е правил. Сигурно се дължи на коняка, но официално не бива да знам, че си пийва. — Тя взе писмото на Уенди и му го показа. — Съпругата на Евън, пише, че Джейми е проходил миналата седмица. Брат ти, който явно иска да убие единственото ми внуче, му купил пони като награда.

Корт сви иронично устни.

— Джей Ди и аз никога не сме имали пони.

— Защото ти никога не си се застоявал на земята достатъчно дълго. Мисля, че прекара половината от детството си в онази наблюдателница на дървото. — Елизабет погледна към семейния портрет, който висеше над камината. На него се виждаше една доста по-млада версия на семейство Гембъл с техните трима сина. — Джей Ди, от друга страна, се роди тичайки, така че на мен ми трябваше пони, за да го догоня.

— Аз не мисля така — каза Корт и я прегърна през раменете. — Беше достатъчно само да ни погледнеш с онзи поглед.

— Кой поглед? — Тя се намръщи.

— Ето този. — Той се наведе и я целуна по челото. — Лягам си.

Елизабет копнееше да обвие ръце около сина си, да обори глава на рамото му и да го прикътка да й довери какво не беше наред. Но Кортланд вече не беше дете, а и тя не знаеше как да приласкае мъжа, в който се беше превърнал. Затова се задоволи с една къса, наситена с обич прегръдка и задържа въздишката си.

После стана от канапето и се доближило портрета, който бе нарисувала на момчетата като малки. И тримата й синове изглеждаха здрави и щастливи — Джей Ди, най-малкият, бе сякаш готов да изскочи от рамката, но дори по онова време изражението на Корт беше умислено и сериозно.

— Май искаш да ме накараш да купя отново Миланта, нали?

— Как така, все още ли не съм го направил? — подхвърли Луи Гембъл на влизане в стаята. Елизабет изпробва „онзи“ поглед върху мъжа си.

— Той действа само при момчетата — заяви той, като се приближи и я придърпа в обятията си. Целувката му беше страстна и напълно неподходяща за двама души, женени почти тридесет и пет години. — Мен ще трябва да ме подгониш и да ми скочиш отгоре.

Елизабет никога не бе правила подобно нещо. Е, поне не извън спалнята.

— Няма.

Той погали косата й.