Рожби на съзнанието
- Автор: Кард Орсон Скотт
- Серия: Ender Wiggins #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рожби на съзнанието». Краткое содержание книги:
— Значи, ако престана да мразя Ендър, той няма да има повече нужда от мен и аз ще изчезна, така ли?
— Ако Ендър престане да се мрази, няма да има повече нужда от теб и ще стане по-лесно да те разбира човек.
— Е, не е толкова лесно да се разбираш с жена, която на спира да анализира някого, когото никога не е познавала, и да възхвалява човек, когото дори не е виждала.
— Надявам се така достатъчно да ти вгорчавам живота. Справедливо е, не мислиш ли?
— Мисля, че Джейн ни е докарала тук, защото местните обичаи напълно отразяват същността ни. Аз, макар Щ марионетка, се наслаждавам на живота. А ти, ти можеща да развалиш всичко хубаво, като започнеш да го обсъждаш.
Сиванму сдържа сълзите си и се наведе над чинията.
— Какво ти става? — попита Питър. Тя преглътна и вдигна поглед към него:
— Хан Фейдзъ вече ми липсва, а не съм го виждала едва от два дни. — Тя се усмихна леко. — Той е изключително благороден и мъдър човек. И ме намираше интересна. А сега трябва да търпя компанията на един досадник…
Питър се направи, че пръска с вода лицето си:
— Ох, горя, какъв сарказъм, ох, как ще го понеса! Колко жестоко! Като диханието па дракон! Думите ти поразяват като огън!
— Само дървени марионетки, висящи на конци.
— По-добре да висиш на конци, отколкото да си вързан с въжета.
— О, боговете сигурно ме обичат, щом са ме събрали с толкова остроумен човек.
— Мен пък са ме събрали с жена без гърди. Тя се направи, че не го приема като шега:
— Малки гърди, както, струва ми се, сам каза. Изведнъж обаче усмивката му се стопи.
— Извинявай — каза Питър. — Май те обидих.
— Не мисля. Ще ти кажа по-късно, след като се наспя добре.
— Смятах, че само се заяждаме. Отправяме си мними обиди.
— Така е, но аз ги приемам насериозно. Питър присви очи:
— Значи и аз съм обиден.
— Ти не знаеш какво е истинска обида. Питър избута чинията си встрани и се изправи:
— Ще се видим в апартамента. Можеш ли да се оправиш?
— Мислиш ли, че наистина ме е грижа за теб?
— Добре, че нямам душа. Иначе щеше да я погълнеш.
— Ако някога лапна душата ти, веднага ще я изплюя.
— Почини си — каза Питър. — За работата, която ни предстои, имам нужда от ума ти, не от жлъчните ти забележки.
Той излезе от ресторанта. Дрехите му стояха зле. Хората го заглеждаха. Той бе прекалено горд и силен мъж, за да Се облича-по този начин. Сиванму веднага забеляза, че го е грам. Той бързаше да се скрие, защото знаеше, че дрехите му стоят зле. Сигурно щеше да накара Джейн да му осигури нещо по-старомодно, подходящо за по-зрял мъж, щадящо самоуважението му.
„Докато аз имам нужда от нещо, което да ме направи невидима — помисли си тя. — Или по-добре дрехи, които да ме отнесат оттук в Отвъдното и сетне пак в реалността, но и дома на Хан Фейдзъ, където няма да виждам в очите на Околните нито съжаление, нито презрение.
Нито болка. Защото в очите на Питър има болка и аз нямах право, като казах, че не е способен на такова чувство. Нямах право да отдавам толкова голямо значение Щ собственото си страдание и да увеличавам неговото.
Ако му се извиня обаче, той ще ми се присмее.
Ала по-добре да ми се присмеят, задето съм направи ла нещо добро, вместо да се отнасят с уважение към мен а аз да знам, че съм постъпила лошо. На това ли ме е научил Хан Фейдзъ? Не. Това ми е вродено. Както казваше майка ми, «твърде много гордост, твърде много гордост».“
Когато се върна в апартамента, Питър вече спеше; изтощена, тя отложи извинението си и също си легна. Двамата се будиха през нощта, но не по едно и също време; НЕ сутринта вече бяха забравили спора от предния ден. Имаха работа за вършене и за Сиванму бе по-важно да разбере какво ще правят днес, отколкото да опитва да изглади разногласията помежду им, които сега й се струваха като сдърпване между приятели.
— Мъжът, с когото Джейн иска да се срещнем, е философ.
— Като мен ли? — попита Сиванму, влизайки веднага в новата си роля.
— Точно това исках да обсъдим. Тук, на Божествен вятър, има два вида философи. Аймана Хикари, човекът, с когото ще се срещнем сега, е аналитик. Ти нямаш достатъчно познания, за да се сравняваш с него. Значи трябва да си от другото течение. Гномици и мантици. Говорят с кратки изречения, изненадващи събеседника с привидната си безсмисленост.
— Необходимо ли е мъдрите ми изказвания само да изглеждат безсмислени?
— Няма от какво да се притесняваш. Гномиците разчитат на другите да свържат безсмислените им изявления с действителността. Точно затова всеки глупак може да се представи за такъв философ.