По закона на сърцето

Той седна и вдигна поглед към нея. От прозореца нахлуваше светлина и Виктория се изуми от тъмносините му очи. Почти си представи лицето му без брада. Момчето от снимката на шофьорската книжка се бе превърнало в изключително привлекателен мъж.

Върху устните му се появи лека усмивка — бе разгадал мислите й. Виктория преглътна. Опита да възвърне самообладанието си. Последното нещо, което желаеше, беше да му даде да разбере, че го харесва.

— Не съм свикнал да има някой около мен… — Сякаш се извиняваше. — … особено жена.

— Да, свикнал си да бъдеш сам. Сигурно много те притеснявам.

— Наистина се чувствам различно. Дори да разговарям с някого ми се струва странно, но започвам отново да свиквам.

— Защо не ми разкажеш нещо за живота си?

— Цялата зима е пред нас, Виктория. Преди да е свършила, ще се умориш да слушаш историите ми.

Докато говореше, той отново бе забил поглед в краката й. Тя потръпна. Опасно бе да се разхожда полугола наоколо.

— Намира ли ти се нещо друго, което да облека?

Забеляза как той се подсмихна. Отново бе прочел мислите й. Явно предпочиташе да си остане така, защото рече с лениво спокоен глас:

— Ако ти е студено, ще сложа още дърва в огъня.

— Въпросът не е дали ми е студено, Джаред! Нямаш ли някакви панталони или… Може би кожа, от която да си направя пола.

Той въздъхна в се изправи. Ръцете му бяха изцапани с кръв. Изтри ги в панталоните си и се запътя към килера. Виктория го последва.

— Имам някои дрехи — каза той и се разтършува между консервите и другите провизии. Извади чифт джинси в отлично състояние. — Намерих ги в една хижа — подаде й ги той.

— Мисля, че ще свършат работа, ако навия крачолите и си сложа колан.

— Твои са. Обуй ги.

— Първо се обърни.

Той изпълни молбата развеселен. Виктория ги нахлузи и нави крачолите. Напъха ризата в тях, но пак й бяха широки в талията.

— Предполагам, нямаш колан.

Джаред се обърна и я погледна. Не направи никаква забележка, но си личеше, че съжалява, задето е скрила краката си. Отиде в ъгъла, където имаше куп кожи и избра две тънки ивици. Тя взе по-късата и я прокара през гайките вместо колан.

— Ако намериш и някакви стари обувки, ще бъде чудесно.

— Не, нямам, но мисля да ти направя някакви.

— Днес ли?

— Не, не днес.

Постепенно й ставаше ясно, че бе готов на всичко, само и само да я задържи. Нямаше да й е лесно да се измъкне, но не можеше да остане тук. Зимата беше сериозна заплаха. Но тя подозираше, че Джаред умишлено преувеличава опасността.

Джаред отново се зае с елена. Виктория приклекна до него. Отново чуха звука от хеликоптера, който приближаваше. И двамата скочиха и се приближиха до прозореца.

— Продължават да ни търсят — рече той, но запази спокойствие.

— С хеликоптер безпроблемно ще се измъкна от тук, нали?

— Да.

— Няма ли начин да го направя, без да издавам местонахождението на пещерата?

— Не и без да се отдалечиш достатъчно, ала не разполагаш с никакво време за това.

— А ако се изкача на върха на хълма? Мога да кажа, че просто съм се лутала насам-натам.