Имаше и други неща — ученически карти, малко календарче от преди петнайсет години, разрешително за риболов и сметка за пет долара, която изглеждаше като от времето на Линкълн. Това беше всичко. Миналото на Джаред…
Виктория върна портфейла в панерчето. Беше се просълзила от вълнение. Каква трагедия! Тези няколко фотографии бяха единствената му връзка с останалия свят. Родителите му бяха починали, затова никога нямаше да има нещо повече от снимки и спомени. Как бе понесъл Джаред раздялата си с Трейси Емерсън? И как бе успял да загърби всичко, което бяха преживели заедно?
В гимназията Виктория беше имала няколко романтични увлечения, но никой от приятелите й не беше имал толкова голямо значение за нея, колкото Трейси за Джаред. Не можеше да си представи, че би се отрекла от някой, толкова скъп на сърцето й, както бе постъпил той.
Виктория се върна в голямата зала на пещерата. Вятърът отново се беше усилил. Воят му я настройваше меланхолично. Ако хеликоптерът се върнеше, нямаше да направи опит да помаха на екипажа. Може би след време щеше да съжалява, в случай, че Джаред поиска да я задържи насила при себе си.
Но сега беше постъпила правилно. Би било жестоко да разруши живота, който си бе изградил. Ако не беше той, досега щеше да е мъртва. Дължеше му тази жертва.
Отново бе огладняла. Започваше да се стъмва и тя се притесни още повече. Усещането за самота беше безмилостно тягостно. Как беше издържал Джаред петнайсет години?
Изтерзана, накрая заспа.
Призори се събуди от силен шум на входа на пещерата. Погледна към вратата. Джаред ли беше, или спасителната експедиция?
Тежката врата се потътри по пода. Джаред! Той си проправи път през снега, натрупан на прага. Целият беше увит в кожи. Държеше пушка. Изглеждаше като от първите заселници в пограничните райони от миналия век, с побеляла от скреж брада и уста, бълваща пара. Погледна я, преди да остави пушката и отново излезе.
След малко довлече убит елен. Дотътри го за рогата в антрето, пусна главата му и тя глухо тупна на каменния под. Едва успя да затвори вратата, прескочи елена и коленичи пред огъня. Издърпа кожените си ръкавици и ги хвърли настрана. Веждите и миглите му бяха като на Дядо Коледа. От тялото му се издигаше пара и след няколко минути лицето му залъщя от топящия се скреж и лед.
Дишаше тежко и мъчително, направо хриптеше. Простря вкочанените си ръце над огъня и ги заразтрива бързо, за да възстанови нормалното кръвообращение. Започна да сваля дрехите си една по една, но изведнъж спря. Отпусна рамене и отново я погледна.
— Добре ли си? — попита тя.
Той кимна, но не показа с нищо, че иска да разговарят. Виктория почака, като се опита да определи настроението му.
— Тревожех се за теб. Страхувах се да не ти се е случило нещо.
Той я погледна и процеди свирепо:
— Опитаха се!
— Имаш предвид хеликоптера?
— Да. Чу ли го?
— Стоях до прозореца, когато прелетя. Разбрах, че ни търсят.
— Защо не им помаха? Щяха да те видят, ако беше излязла на скалната тераса. Мислех, че ще го сториш.
— Да, помислих си го — призна тя. — Но знаех, че ако го направя, ще те изложа на опасност.
Джаред я слушаше и явно размишляваше над думите й, вперил очи в огъня.
