Убийството като шедьовър
- Автор: Кейс Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийството като шедьовър». Краткое содержание книги:
От Шон и Кевин няма и следа. Полицията се включва. Отначало заподозрян е бащата — Алекс. Но тогава защо никой не може да си обясни малката фигурка оригами, която Алекс намира, след като се връща в празния си дом? Или купата с вода, оставена на най-горния рафт на гардероба му. Или…
Алекс решава, че трябва да впрегне собствените си умения на телевизионен кореспондент, за да спаси близнаците от незнайния им похитител, когото е нарекъл Флейтиста. Който и да е този тайнствен непознат, очертаващият се профил подсказва, че Алекс е изправен пред едно чудовище с мисия.
Самата Лиз или не приема, или просто не отчита вродената официалност на баща си и настоява за детински прояви на близост. Когато са сами, момчетата наричат Джак „дядо“ и се поздравяват с него с ръкостискане, но когато бяха малки и тъкмо се бяха понаучили да говорят, Лиз постанови, че трябва да му казват „дядко“. И досега настоява за това, държи много на прегръдките и целувките. За да й угодим, всички се подчиняваме — но само когато и тя е там. Сега тя гледа намръщено, докато баща й и съпругът й се впускат в нещо, което — ако не беше толкова краткотрайно — би могло да мине за прегръдка.
— Маргерит… това просто й дойде в повече — казва тъст ми, измъквайки се от задължителната прегръдка. Клати глава и разочарованието от слабостта на съпругата му се чете ясно по силното му лице. — В шок е, но… — хваща ръцете си една в друга, — ще се оправи.
Маргерит Тагарт е мила и открита жена, пълна противоположност на своя Джак. Сега лежи, натъпкана с успокоителни, в медицински център „Мидкоуст“ в Рокланд, щата Мейн.
Лиз може да е искала баща й да остане при майка й, но сега виждам, че присъствието му повдига духа й. Джак Тагарт е от онези свръхсамоуверени хора, които вярват, че нищо не може да им се опре. Това очевидно включва и намирането на внуците му. Искрено вярва, че след като веднъж нещата са били поети от способните му ръце, положителният изход е гарантиран. Безумно е да вземеш за чиста монета самоувереността на Джак, но Лиз не е единствената, която открива утеха в присъствието му. И аз чувствам същото.
Моите родители трябва да пристигнат приблизително един час след Джак. Щях да ги посрещна на летището, но очаквам Шофлър и криминолозите да пристигнат по същото време, а не искам Лиз да се оправя с тях сама. От друга страна, макар Джак да мина с изпънати платна през тълпата репортери, моите родители не притежават неговото авторитетно присъствие. Тях репортерите ще ги изядат живи.
Когато татко се обажда от летището, предлагам му да каже на таксиджията да мине по задната уличка. В старата част на Кливланд Парк навсякъде има тесни алеи за доставки, успоредни на улиците.
— Ще отключа портата.
— Разбрано — казва баща ми. — А, виждам куфарите. След малко сме при вас.
Планът не сработва. Пристигането на родителите ми е оповестено от масово и светкавично преселение от фасадата на къщата ни към края на пресечката и после назад по алеята към задния ни двор. Отвътре чуваме тропот на крака, хор от застъпващи се въпроси. Двамата с Джак изхвърчаме от задната врата и сварваме майка ми — чието възпитание не й позволява дори да затвори телефона на онези от телешоповете, — обградена от репортери и микрофони. Блондинка с хищническа усмивка е сграбчила мама за ръката и размахва огромния си микрофон като оръжие. Сащисана като сърна пред фаровете на връхлитащ автомобил, мама прави всичко по силите си да отговори на въпросите. На метър от портата баща ми, с мрачно лице и стиснати устни, се опитва да мине през тълпата с куфарите си.
— Някакви новини за момчетата?
— Бяха ли разстроени децата заради раздялата на родителите си?
— А заподозреният?
— Имало ли е оспорени родителски права при раздялата?
Щом ме забелязват, тълпата репортери зарязва родителите ми, престроява се, обгражда ме бързо и инстинктивно ми отрязва всякакви пътища за отстъпление, като глутница кучета. Четиримата едва успяваме да се задържим на крака, пътят ни към къщата е блокиран.
— Мили Боже! — казва майка ми щом все пак успяваме да се вмъкнем вътре, и се киска истерично. Очите й са леко разфокусирани и когато я прегръщам, осъзнавам, че така се е натъпкала със занакс, че тялото й е като обезкостено. Татко ме тупва силно по гърба, но самият той изглежда ужасно.
— Ще ги намерим — казва твърдо, но гласът му кънти на кухо.
— Така е — казвам аз. — Ще ги намерим, каквото и да става.
Като се слушам — гласът ми насилен, но и пълен с вяра, — си давам сметка, че изпадам в някаква странна форма на магьосническо мислене. Ако само успея да докарам верния тон и — също като Джак — говоря с непобедима самоувереност, всичко което кажа, ще се сбъдне.
Късно следобед стоим пред входната врата, на няколко стъпала над блъскащата се тълпа от репортери и оператори. Заобикаля ни гора от микрофони и море от камери и фотоапарати. Врявата на човешки гласове се надига и спада, подсилена от механичния шум на камерите. Светкавици проблясват в побъркан ритъм.