Незавършеният роман на една студентка
- Автор: Дилов Любен
- Год: 1983
- Язык: болгарский
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Незавършеният роман на една студентка». Краткое содержание книги:
Прекосяването на двора с коринтското вино в стомаха под елинското слънце окончателно размъти мозъка й.
— Забранено е богините да се изобразяват голи.
— Сигурно затова излиза на мода Хермафродит. Твоите сладострастни съграждани искат да си съзерцават на едно място и двете неща. По-евтино е.
Праксител боязливо се засмя.
— Не, такава жена не съм срещал през живота си! Че и остроумна…
— Пракси, я кажи, ти имаше ли една статуя, такава… сатир налива вино? И една Артемида, която…
Не, не тези бяха спорните произведения, за които трябваше да пита! Виното бе потопило цялата й памет в треперлива слънчева мараня.
— Артемиди имам много, а такъв сатир… Каня се тия дни да го почна. Впрочем, ти откъде знаеш, че ще правя такъв? — изгледа я той удивено.
— А оня, дето се е облегнал на едно дърво? — бързо му подхвърли Циана, за да избегне отговора.
— Продадох го, но ти…
— Голям скулптор си, Пракси — рече тя отминавайки величествено към другия навес. — Макар да не си съвсем по моя вкус.
Великият ваятел се обезпокои:
— Така ли?
— Сладникав си ми, пък аз съм по реалистите…
— По кои?
Добре се натопи, сега трябваше да му обяснява какво е реализъм!
— Прекалено красиво правиш всичко, разбираш ли? В живота не е така. Ти даже сатирите правиш красиви. А какво е сатирът според приказките ви? Пръч! Пръч развратен! Най-много да прилича на онова там писателче, а ти и него като вземеш да го ваеш, красив ще го изкараш! — изтърва тя накрая антипатнята си спрямо автора на трагедии.
Праксител я гледаше сащисан — никой досега не бе се осмелявал да му говори така.
— Но… но… ние сме длъжни… Калакагатон! Единството на красивото с доброто! Така ги учим да ценят красивото. Богоравният Перикъл някога е плащал дори денгуби на гражданите, когато идат на театър, само и само да ги научи да обичат изкуството. Та мен ще ме прогонят от града, ако…
— Знам, знам! Ти не си виновен — великодушно му спести мъките Циана. — В края на краищата изкуството ти отразява кризата на античния полис…
— Какво, какво на полиса? — облещи се ваятелят, а тя рязко се извърна. Пак беше изтърсила фраза от някой изкуствовед! И то лош изкуствовед!
— Не ми обръщай внимание, Пракси, карай, както си знаеш! Ти си лиричен, нежен, съзерцателен и страшно ги можеш тия светлосенки, ще знаеш! Вече си си турил името след Фидий и Мирон… Дааа, велик век беше предишният! Полимед, Кресилай, Поликлет… Ами Питагор Регийски, ами баща ти Кефизодот… — Тя се вмъкна под навеса, защото слънцето продължаваше да вари от виното в нея замайващ грог. — Е, и вашият век си го бива де! Какво мислиш за Лисип?
Праксител се изправи пред нея блед и потен.
— Добър е, нали? — превари го тя, отгатнала, че ще я пита как е възможно една жена, па макар и хетера да е, да знае така добре историята на елинската скулптура.
— Лисип ли? — промълви Праксител. — Млад е още…
— Млад е, но ще стане голям скулптор, чуй ми думата! А и Скопас много го бива. Ей, това откъде го имаш?
Тя приклекна край една великолепна черна ваза с червени фигури.
— От Никостен е, нали? Невероятно ценна вещ, пази я, чуваш ли? Най-малко преди сто години…
Наложи се отново да прехапва устни: Щом лично бе виждала вазата в музея, значи, е оцеляла през хилядолетията! И побягна в съседния навес.
В средата му стърчеше грамаден мраморен блок край извит в полудъга дъсчен подиум. Утъпканата пръст наоколо бе побеляла от прах и мраморни парчетии. В дъното край стената му обаче бяха наредени множество коя от коя по-красиви амфори. Циана заприкляка пред тях да им се любува, като безпогрешно назоваваше по стила на рисунките им кои са коринтски, кои от Самос или Родос. Лицето на скулптора се скова от суеверен страх. Забелязала това, тя изведнъж скочи на подиума.
— Хайде, направи и мен по-красива!
— Богиньо, ти наистина ли…
Циана прихна:
— Хей, ама ти за коя от богините ме вземаш?
Макар на шега, с коварството си въпросът й го поставяше в не по-добро положение, отколкото се е намирал някога Парис пред трите богини. Предпочел Афродита, той дал златната ябълка на нея и така доста объркал европейската цивилизация.
— Може би А… А… Атина… — измънка Праксител. Мъдрата девственица все пак бе по-могъщата богиня.
Циана се изпъна, строга като Атина Палада:
— Я погледни добре! Смяташ ли, че сестра ми е толкова хубава! — И с театрален замах смъкна хитона от себе си.
Праксител рухна на колене пред подиума. Вероятно не бе виждал на живо толкова красиво женско тяло. Та нали вземаше идеите си от царството на Платона!
— Бо… богиньо — простря той ръце към нея, — да ме погубиш ли си дошла?