Незавършеният роман на една студентка

— Ти наистина ли си хетера?

Въпросът я завари неподготвена. Циана вярваше, че и дрехите, и поведението й са достатъчно убедителни, надяваше се да ги е респектирала и със знанията си, а ето че… Ето че горещият обръч около кръста й се стегна застрашително. Но нали по времето на Праксител все още са уважавали хетерите като равноправни другарки и спътнички, което бе и изконното значение на прозвището им?

— Изпита държала ли си? — издуха в ухото й миризливия си дъх писателят.

Тя внимателно опита да се освободи.

— Какъв изпит?

— Ааа, щом не знаеш, значи, не си го и държала — шумно се зарадва пияният. — Когато една робиня иска да стане свободна жена и хетера, тя трябва за изпит да удовлетвори трима мъже едновременно и ако те останат доволни…

— Аз никога не съм била робиня! — по-силно се задърпа Циана.

— Остави я на мира! — рече Праксител, отлепяйки уста от бронзовия бокал, но в очите му се разискряше сластно любопитство.

Старият учен пък изобщо не им обръщаше внимание, отново погълнат от чертежите на театралната машина. Пияният се мъчеше да развърже горната препаска на хитона й.

— Ей сега, миличка, ще проведем изпита!

После той каза едно „Хъ!“, което се чу ведно със звука на паднал чувал, та не бе сигурно той ли го изрече или тялото му. И замря проснат на два метра от беседката. Циана съобразително бе го преметнала така, че да не падне на плочника.

Останалите двама я гледаха, както наивното простолюдие в театъра гледаше спускането на бога от машината. Но смайването им бе оправдано — класическата борба, с която приключваше петобоят на олимпийските им игри, никак не приличаше на джудото от двайсет и четвъртия век.

— Хайде да се уважаваме, а! — предложи им невероятната хетера, хвърлила, без дори да се задъха, грамадния им приятел чак в тревата.

— Богиньо… — подхвана плахо старият учен.

Циана кокетно оправи хитона си.

— Слушайте, мили приятели, аз съм обикновена смъртна, която ви познава и уважава и не иска нищо друго, освен също да я зачитате. — Тя притича към пияния и помагайки му да стане, довърши в разширените му от суеверен ужас очи: — При такова условие можем да бъдем приятели. А сега ми налейте вино, ама в отделна чаша! Ей ти, бягай да донесеш…

Праксител плесна с ръце.

— Робът…

— Не робът, тоя ще ми донесе. За изкупление! Хайде!

В усърдието си да донесе чашата авторът на трагедии едва не повали роба, появил се на прага на къщата. Скулпторът и философът я гледаха с истинско страхопочитание.

— Като продадем еоремата, ще ти дадем парите — рече философът. — Положително всички театри ще я купят.

— Значи, не ме приемате за приятел — огорчи се Циана. — Аз си мислех, че ще делим на четири…

— Проектът е твой… — Мъдрецът потърси някое красиво обръщение, не го намери и си позволи шегата с вида на човек, който няма какво да загуби в живота: — Одеве те нарекох „дъще Зевсова“, ама ти май си дъщеря на Херкулеса.

Циана звънко се изсмя. Ставаше и все по-весело, чувствуваше се все по-свободно, но още не се досещаше, че го дължи на ароматното коринтско вино.