Морето на чудовищата
- Автор: Риърдън Рик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Молев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Морето на чудовищата». Краткое содержание книги:
Ще се справят ли, или този път коварството на Кронос ще надделее?
Той изгледа мен и Анабет, все едно му се искаше да ни одере живи.
— Героят трябва да е уважаван от всички, да е доказал уменията си в надбягванията с колесници и смелостта си в отбраната на лагера. Затова на този подвиг ще замине… Клариса!
Огънят заискря в хиляди различни цветове. Децата на Арес въодушевено се развикаха:
— Клариса! Клариса!
Клариса смаяно се надигна. Преглътна шумно и гордо изправи глава.
— Приемам задачата!
— Хей! — извиках. — Гроувър е мой приятел! Аз го сънувах!
— Сядай! — дръпна ме един от приятелите на Клариса. — Ти вече получи шанса си да се докажеш миналото лято!
— Искаш постоянно да си под прожекторите! — обвини ме друг.
Клариса ме изгледа кръвнишки.
— Приемам задачата — повтори тя. — Аз, дъщерята на Арес, ще спася лагера!
Братята и сестрите й закрещяха още по-силно. Анабет се опита да възрази, останалите от хижата на Атина я подкрепиха. Всеки зае нечия страна — спореха, караха се и се замеряха с шишчета с локум. Вече мислех, че ще се стигне до истинска бойна схватка, когато Тантал изкрещя:
— Млъкнете, непрокопсаници!
Тонът му направо ни изкара акъла.
— Седнете! — заповяда той. — Сега ще ви разкажа една страшна история.
Нямах представа какво беше замислил, но всички неохотно се настанихме обратно по местата си. От Тантал лъхаше на зло не по-малко от което и да е чудовище, срещу което се бях изправял.
— Имало едно време един цар на простосмъртните, който бил любимец на боговете. — Директорът тежко скръсти ръце на гърдите си и изведнъж заподозрях, че говореше за себе си. — Той дори бил канен на пиршествата на планината Олимп. Веднъж царят се опитал да отнесе със себе си малко амброзия и нектар, за да разбере рецептата за приготвянето им. Взел съвсем малко, по една глътка. Боговете обаче го наказали жестоко. Прогонили го завинаги от Олимп! Собственият му народ му се подигравал. Децата му го презирали. Да, децата му били ужасни. Същите като вас! — Той насочи костеливия си показалец към неколцина в тълпата, в това число и към мен.
— И знаете ли какво направил с неблагодарните си деца? — попита той тихо. — Знаете ли как си отмъстил на боговете за жестокото им наказание? Поканил олимпийците на пир в двореца си, за да им покаже, че не таи в сърцето си обида. Никой не забелязал, че децата му ги нямало. Сещате ли се какво било месото, което поднесъл на боговете на вечерята?
Никой не посмя да отговори. Огънят пламтеше в тъмносиньо и хвърляше зловещи отблясъци по разкривеното лице на Тантал.
— След смъртта му боговете го наказали — продължи дрезгаво той. — Как само го наказали! Но поне си им го е върнал, нали? Децата му никога повече не му отговаряли и не оспорвали заповедите му. И знаете ли още какво? Говори се, че духът на този цар сега е тук, в лагера, и чака възможност да си отмъсти на неблагодарните и непослушни деца. Така… още някой иска ли да възрази, преди да изпратим Клариса на път?
Мълчание.
Тантал кимна на Клариса.
— Оракулът те очаква, скъпа. Върви.
Тя смутено пристъпи от крак на крак, явно дори и Клариса не жадуваше чак толкова за слава, ако това означаваше да бъде любимка на Тантал.
— Но, господине…
— Върви! — изръмжа той.
Тя кимна отсечено и се отправи към голямата къща.
— А ти, Пърси Джаксън? — обърна се към мен Тантал. — Някакви коментари от нашия мияч на чинии?
Замълчах. Не исках да му давам поводи да ме накаже отново.
— Добре — кимна той. — Напомням отново, че никой не може да напуска лагера без мое позволение. Който се опита… ако изобщо оцелее, ще бъде изключен завинаги. От този момент нататък харпиите ще следят за спазването на вечерния час, а те са винаги гладни! Лека нощ, скъпи лагерници. И хубави сънища!
Тантал махна с ръка и огънят изгасна. В тъмното всички се отправихме към хижите си.
Нямаше как да обясня на Тайсън случващото се, така че да ме разбере. Той усещаше, че съм тъжен. Знаеше, че искам да замина, а Тантал не ме пуска.
— И въпреки това ще тръгнеш, нали? — попита той.
— Не знам — признах. — Няма да е лесно.
— Ще ти помогна.
— Не, не. Не мога да искам подобно нещо от теб, здравеняко. Твърде опасно е.
Тайсън сведе поглед към металните чаркове в скута си — пружинки, болтчета, тел. Майстореше нещо. Бекендорф му беше дал инструменти и излишни резервни части и Тайсън всяка вечер си играеше с тях. Беше ми чудно как огромните му ръце успяваха да се справят с дребните части.
— Какво правиш? — попитах.
Тайсън не отговори. Вместо това изхълца, все едно се канеше да се разплаче.
— Анабет не харесва циклопите. И ти… не искаш да бъда с теб?
— Не, не е така — възразих колебливо. — Анабет те харесва. Честна дума.