Морето на чудовищата
- Автор: Риърдън Рик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Молев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Морето на чудовищата». Краткое содержание книги:
Ще се справят ли, или този път коварството на Кронос ще надделее?
От очите му закапаха сълзи.
Спомних си, че Гроувър, подобно на всички сатири, можеше да долавя човешките чувства. Зачудих се дали и циклопите не притежаваха същата способност.
Тайсън уви чарковете и инструментите си в намаслен парцал. Отпусна се на леглото и прегърна одеялото като плюшено мече. Обърна се към стената, гърбът му беше нашарен от ужасяващи белези, все едно беше изоран с трактор. За хиляден път се зачудих откъде и от кого му бяха останали.
— Татко винаги се е грижел за мен — подсмърчаше той. — А сега… Не е честно, задето е позволил да му се роди циклоп. Изобщо не е трябвало да се раждам.
— Не говори така! Посейдон те призна за свой син, нали? Значи те обича… много…
Замълчах. Замислих се за годините, през които Тайсън беше живял по улиците на Ню Йорк в кашон от хладилник. Как беше възможно да си мисли, че Посейдон се е грижел за него? Що за баща би причинил подобно нещо на детето си, дори и то да е чудовище?
— Тайсън… в лагера ще ти е добре като в истински дом. Останалите ще свикнат с теб. Честна дума.
Тайсън въздъхна, но не отговори. След миг си дадох сметка, че е заспал.
И аз си легнах и затворих очи, но не можех да заспя. Страхувах се да не сънувам отново Гроувър. Ако телепатичната ни връзка наистина съществуваше… ако нещо се случеше с него… можеше изобщо никога повече да не се събудя.
Луната грееше през прозореца. В далечината шумеше прибоят. Усещах лекия аромат от ягодовите поля, чуваше се смехът на дриадите, които гонеха бухали в гората. Но имаше и нещо друго, нещо зло — болестта, поразила елата на Талия, настъпваше в долината.
Дали Клариса щеше да успее да спаси лагера? По-скоро Тантал щеше да ме награди със значка за примерно поведение.
Станах и се облякох. Взех едно одеяло и измъкнах няколко кока-коли изпод леглото. Колата беше контрабанда. В лагера не се позволяваше внасянето на десерти и напитки, но ако се свържеш с точния човек в хижата на Хермес, срещу няколко златни драхми той можеше да прекара нелегално почти всичко от близкия магазин.
Излизането навън след вечерния час също беше забранено. Ако ме хванеха, щях да си изпатя, стига преди това харпиите да не ме изядяха жив. Но аз исках да видя океана. Там винаги се чувствах по-добре. Мислите ми се проясняваха. Измъкнах се от хижата и поех към брега.
Постлах одеялото близо до водата и си отворих една кутийка с кола. Не знам защо, но захарта й кофеинът успокояваха свръхактивния ми мозък. Мъчех се да реша какво да правя, за да спася лагера, но не ми хрумваше никаква гениална идея. Надявах се да се появи Посейдон или поне да ми даде някакъв съвет.
Небето беше ясно и обсипано със звезди. Опитвах се да намеря съзвездията, които Анабет ми беше показала — Стрелец, Херкулес, Северна корона, — когато изведнъж до мен се разнесе глас:
— Красиви са, нали?
Едва не се задавих с колата.
До мен стоеше мъж с шорти и тениска с лого на нюйоркския маратон. Беше слаб и стегнат, с посребрена коса и лукава усмивка. Изглеждаше ми познат, но не можех да се сетя откъде.
Първата ми мисъл беше, че сигурно е излязъл да потича през нощта и някак е минал през границите на лагера. Което би трябвало да е невъзможно. Границата около лагера не пропускаше простосмъртни. Вероятно беше успял да се промъкне заради чезнещата сила на елата на Талия. Но все пак да е излязъл да тича посред нощ? А и наоколо имаше само поля и гори. Откъде се беше взел тук?
— Може ли да поседна при теб? — попита той. — Не помня откога не съм подвивал крак.
Да, знам — непознат посред нощ. Здравият разум нашепваше веднага да побягна и да се развикам за помощ. Но той беше толкова спокоен, че някак си изобщо не ме беше страх.
— Разбира се — рекох.
Той се усмихна.
— Гостоприемството ти заслужава похвала. О, и кока-кола! Може ли?
Седна до мен на одеялото, отвори си една кутийка и отпи.
— Ааа, добре ми дойде. Спокойствие и тишина…
От джоба му се разнесе тихо жужене.
Мъжът въздъхна. Извади мобилен телефон и аз зяпнах смаяно — целият апарат излъчваше нежна синкава светлина. По антенката се гърчеха две зелени змийчета, големи колкото червеи.
Непознатият като че ли изобщо не ги забелязваше. Погледна екрана и изруга.
— Извинявай, трябва да вдигна. Само секунда… — Натисна копчето. — Ало?
Заслуша какво му говореха. Миниатюрните змии се плъзгаха нагоре-надолу по антената до ухото му.
— Ясно — рече накрая той. — Да, знам. Изобщо не ме интересува, че е прикован към скала и орли кълват дроба му. След като не знае номера на пратката, няма как да проверим къде се намира… Дар за човечеството, страхотно… Имаш ли представа колко подобни пратки разнасяме? Добре, както и да е. Прехвърли го на Ерис от отдела за обслужване на клиенти. Трябва да затварям.