Адвокат в леглото

Три минути след като беше обиден от отегчения изкукал сержант, Стив вече размахваше пръст на клиента си.

— Наш, тъпо копеле! Защо ме лъжеш?

Фронтална атака.

— Не лъжа — изхленчи Наш. Хлапе, обвинено, че е задигнало курабийки.

— Не си имал нужда от лодка, за да прибираш делфините. Ако наистина си се тревожел да не се върнат, си можел да затвориш вратата на излизане.

Наш се инатеше и клатеше глава. От избелелия му оранжев гащеризон се носеше затворническа воня, а и май беше поотслабнал от затворническата помия.

— Страхувахме се, че ще останат тук и ще ги хванат отново. Или просто ще се върнат в канала, когато отново отворят вратата. Така поне каза Сандърс.

— Племенникът ми твърди, че не е прав.

— Не знам. Сандърс знаеше всичко за делфините. Дори и латинското им наименование. Tursiops нещо си.

„Значи още по-зле“, помисли Стив. Щом Сандърс бе знаел толкова много, значи беше излъгал Наш. Но защо?

— Да започнем отначало — рече Стив. — Сандърс е предложил да намери лодка, нали така?

Наш кимна.

— Каза, че може да намери яхта с кран и цистерна със солена вода.

— А двамата мъже на борда откъде се взеха?

— Не знам. Знам само, че работеха за Сандърс.

— И нямаш никаква представа къде мога да ги намеря?

Наш бръкна с пръст в едното си ухо. Това не го направи да изглежда по-умен.

— Запознах се с тях чак когато ни докараха джетовете в Кий. Така и не ги попитах за имената, а и те не си ги казаха. За последно ги видях, когато ни спуснаха тримата с Пешън и Сандърс.

— Можеш ли да ги опишеш? Как изглеждаха?

— И двамата бяха около трийсетте, в добра форма.

— Супер. Ще търся заподозрени по фитнес залите.

— Майната ти, пич! Беше тъмно. Бяха с плетени шапки. Така и не ни погледнаха в очите.

— Нещо? Татуировки. Недъг. Три ръце?

Наш явно се замисли. От усилието устните му се отпуснаха и той отвори уста, сякаш беше получил удар.

— Единият беше много мускулест, а другият по-скоро жилав. Имаше белег на ръката отпред.

— На коя ръка?

— Не си спомням. Не беше точно белег. По-скоро липсващо парче, върху което беше присадена тъкан. Сякаш го беше одраскал куршум.

— Някой от двамата каза ли нещо?

— На мен не.

— На Сандърс тогава?

Наш отново повдигна рамене. Мързеливо повдигане на кръшкач.

— Спомням си само, че точно преди да спуснем джетовете във водата, Сандърс спомена нещо, че вятърът се усилвал, и попита дали Гълфстрийм ще е бурен. Единият му отговори да не се тревожи за това.

— Точно с тези думи ли? „Не се тревожи за това?“

— По-скоро беше: „Престани да се тревожиш. Ти си свърши твоята работа, ние ще си свършим нашата.“

— Защо е трябвало да пресичате Гълфстрийм? Ако сте щели да пускате делфините, сте можели да излезете в открито море, без да се отдалечавате толкова.

— Не съм се замислял върху това. Двамата с Пешън нямаше да ходим заедно с тях. Щяхме да зарежем джетовете под Рикънбекър и после да вземем колата й.

— Значи изобщо не си питал Сандърс защо ще си прави труда да хваща делфините, да ги кара някъде и после отново да ги пуска на свобода?