Град от кости

— Не — каза кратко той.

Слушалката се плъзна в изпотената й ръка. Тя я стисна.

— Какво?

— Не — повтори той. — Твърде опасно е. Не бива да идваш тук.

— Можем да се обадим…

— Виж. — Гласът му беше твърд. — В каквото и да се е забъркала майка ти, то няма нищо общо с мен. По-добре си остани там, където си.

— Но аз не искам да стоя тук. — Тя долови плач в гласа си, също като на някое дете. — Не познавам тези хора. Ти…

— Аз не съм ти баща, Клеъри. И друг път съм ти го казвал.

В очите й напираха сълзи.

— Съжалявам. Аз само…

— И никога повече не ми се обаждай. Аз си имам собствени проблеми. Не желая да се занимавам и с вашите — каза той и затвори телефона.

Тя стоеше и гледаше втренчено слушалката, сигналът бръмчеше в ухото й като голяма, противна оса. Тя набра отново Люк, изчака. Този път се включи телефонен секретар. Тя затръшна слушалката, ръцете и трепереха.

Джейс се бе наклонил над облегалката на стола на Алек и я гледаше.

— Май не беше очарован от обаждането ти?

Сърцето на Клеъри се беше свило до размерите на орех — малко, твърдо камъче в гърдите й. Няма да плача, помисли си тя. Не и пред тези хора.

— Бих искал да поговоря с Клеъри — каза Ходж. — Насаме — добави категорично той, като видя изражението на Джейс.

Алек стана.

— Добре. Както кажеш.

— Това не е честно — възрази Джейс. — Аз съм този, който я намери. Аз съм този, който спаси живота й! Ти искаш да остана, нали? — обърна се той към Клеъри.

Клеъри извърна поглед, защото съзнаваше, че ако отвори уста, мигом ще се разплаче. Дочу далечния смях на Алек.

— Компанията ти невинаги е желана, Джейс — каза той.

— Говориш глупости — тя чу Джейс да отговаря, но гласът му звучеше разочаровано. — Добре тогава. Отиваме в оръжейната.

Вратата се затвори след тях с отчетливо щракане. Очите на Клеъри пареха от прекалено дълго сдържаните сълзи. Ходж изплува пред нея като размазано сиво петно.

— Седни — каза той. — Тук, на дивана.

Тя потъна блажено в меките възглавници. Бузите й бяха мокри. Посегна да избърше сълзите си, като не спираше да мига.

— Нямам навика да плача — чу се да казва тя. — Нищо ми няма. Ей сега ще ми мине.

— Много хора не плачат, когато са разстроени или изплашени, но го правят, когато са обезсърчени. Нормално е да се чувстваш обезсърчена. Доста ти се насъбра напоследък.

— Доста ли? — Клеъри избърса очите си с крайчеца на ризата на Изабел. — Да, може да се каже.

Ходж издърпа стола си иззад бюрото и го нагласи така, че да може да седне срещу нея. Очите му бяха сиви като косата и пепитеното му сако, но гледаха приветливо.

— Мога ли да ти предложа нещо? — попита той. — Нещо за пиене? Чай?

— Не искам чай — каза с усилие Клеъри. — Искам да намеря майка си. А после ще открия кой я е отвлякъл и ще го убия.