Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
Те стигнаха и до Уикс Акулата. И у него се роди омраза към Джими Мънро, предизвикана от женкарските му обноски, които плашеха Акулата. „Падне ли в ръцете на толкова обигран и отракан човек — мислеше си той, — глупавата Алис е загубена.“
И още преди Алис да бе видяла момчето, Акулата й забрани да го вижда. Той говореше за него с такава злост, че това събуди известен интерес в слабоумния мозък на момичето.
— Само да съм те видял да говориш с тоя Джими Мънро! — предупреди я той.
— Кой е Джими Мънро, тате?
— Няма значение кой е. Да не съм те видял да говориш с него! Разбра ли ме? А си го погледнала, а съм те одрал жива.
Акулата никога не беше удрял Алис — по същата причина, поради която не би запокитил ваза от дрезденски порцелан. Той дори не смееше да я погали от страх да не й остане белег. Но от наказания и без това нямаше нужда. Още от малка Алис беше добро и послушно момиче. Лошотията се ражда от някаква мисъл или от някаква амбиция. А на Алис липсваше и едното, и другото.
И пак:
— Да не би да си говорила с тоя Джими Мънро?
— Не съм, тате.
— Добре. Но мисли му, ако те хвана!
След много и много разговори от този род в закърнелите клетки на Алисиния мозък започна да се промъква желанието да види този Джими Мънро. Веднъж тя дори го сънува, което показва, че нещо се е раздвижило в нея. Алис сънуваше много рядко. В този сън някакъв мъж на име Джими, който приличаше на индианеца от календара в стаята й, спря до нея лъскавата си кола и й подаде голяма сочна праскова. Когато тя захапа прасковата, по брадата й потече сок и това я накара да се смути. Тук майка й я събуди, защото хъркаше. Катерин се радваше, че дъщеря й хърка. За нея това беше един от приятните й недостатъци, макар че на една дама не отива да хърка.
Един ден Уикс Акулата получи телеграма: „Леля Нели почина снощи. Погребението събота.“ Той се метна на форда си и отиде до фермата на Джон Уайтсайд, за да съобщи, че няма да присъствува на събранието на училищното настоятелство. Джон Уайтсайд работеше на заплата в настоятелството. Преди да си тръгне, Акулата сбърчи вежди за миг, после рече:
— Все искам да те питам, ти какво мислиш за тия „Строежи и заеми“ в Сан Хосе?
— Точно за тая компания не знам почти нищо — усмихна се Джон Уайтсайд.
— Щото имам едни трийсет хиляди, дето лежат в банката само за някакви си три процента. Та си мислех дали не мога да им взема по-голяма лихва, ако ги туря другаде.
Джон Уайтсайд сви устни, пусна струйка въздух през тях и я запуши с показалеца си.
— Ще ти кажа направо: най-добре е да заложиш на „Строежи и заеми“.
— О, това не е работа. Не ми трябва да залагам — прекъсна го Акулата. — Не ми ли е сигурна печалбата, не се захващам. Всичко живо вече залага.
— Чакай бе, човек, аз ти говоря фигуративно. Във всеки случай компании от тоя род не се разоряват. И плащат добра лихва.
— Нищо де, аз ще проверя — отсече Акулата. — Отивам в Оукланд за погребението на леля Нели и ще се отбия за няколко часа в Сан Хосе да видя как стоят нещата.
Същата вечер в магазина на Т.Б. Алън хората правеха нови догадки за състоянието на Акулата, защото той бе искал съвет не само от Джон Уайтсайд.
— Каквото и да говорим, Уикс Акулата не е вчерашен — заключи Алън. — Допитва се до тоя, до оня, ама нищо не приема на вяра, докато не провери лично как стоят работите.
— О, хич не е вчерашен — отекнаха събралите се.
Акулата замина за Оукланд в събота сутринта и за първи път в живота си остави жена си и дъщеря си сами. Същата вечер Том Бреман се отби у тях, за да заведе Катерин и Алис на танцова забава в училището.
— О, моят господинчо ще се разсърди — възрази Катерин с развълнуван, уплашен глас.
— Но нали не ви е забранил да отидете?
— Не е, обаче… досега той никога не ни е оставял. Ще се сърди.
— Той просто не се е сетил, че има забава — увещаваше я Том Бреман. — Хайде, обличайте се и тръгвайте!
— Нека да отидем, мамо — обади се Алис.
Катерин си помисли, че дъщеря й лесно може да вземе такова решение, защото е толкова глупава, че дори не се плаши, не мисли за последиците. Тя не може да си представи седмиците на мъчителни разговори, които ще се занижат след връщането на Акулата. Катерин вече го чуваше да опява: „Не разбирам защо е трябвало да отидете, след като мене ме няма. Като тръгнах, мислех си: ще има кой да се грижи за фермата, а те ми хукнали по танци.“ И после безкрайните въпроси: „С кого танцува Алис? И какво й каза той? Защо не си чула? Трябваше да чуеш.“ Не, той няма да се разбеснее, но седмици наред ще говори за това, ще има да пита и разпитва, докато на нея й се доповръща само като чуе думата „танци“. А когато наближи съответната дата, въпросите му ще забръмчат като комари, докато не се увери, че Алис не е бременна. И Катерин реши, че не си заслужава да отидат на танцовата забава, ако после ще трябва да слуша безкрайните му опявания.