Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
Кризата изглеждаше сериозна. Светът щеше да се промени.
Трябваше да се промени.
Нямаше да го променят, ако повтаряха едни и същи грешки. Настоящата криза удряше засега по финансовия сектор, но не след дълго щеше да излезе на улицата, да засегне минувачите, които наблюдаваше през прозореца. Светът се нуждаеше от смяна на очилата. Нужно беше хората да възстановят доверието си в една икономика, която да работи за тях. За да заплати достойно извършената работа. А не за да пълни джобовете на шепата привилегировани.
Кризата не може да бъде овладяна от некадърни политици. Бе дошло време за смелост, за щедрост, за поемане на рискове, за да си възвърне светът човешкия облик.
Но преди това трябваше да се възстанови доверието, убеден бе Филип.
Доверието, въздъхна той, взирайки се в снимката на Александър, която стоеше на бюрото му.
Всички имаме нужда да вярваме, да се доверяваме, да знаем, че сме способни да отдадем цялото си сърце на един проект, начинание, мъж или жена. Тогава се чувстваме силни. Бием се в гърдите и предизвикваме света.
Ако обаче се съмняваме…
Ако се съмняваме, тогава се страхуваме. Колебаем се, залитаме, препъваме се.
Ако се съмняваме, главите ни се изпразват, не знаем нищо. Не сме сигурни в нищо.
Изневиделица изникват спешни дела, които не би трябвало да са спешни.
Въпроси, които никога не бихме си задавали и които сега си задаваме.
Въпроси, които изведнъж разклащат житейските ни устои.
Обичам изкуството или играя на борсата? — се беше попитал сутринта, докато се бръснеше и чу по радиото, че единственият рекорд, отбелязан на последния търг в Лондон, бил процентът непродадени произведения.
Колекционираше още от детските си години. Започна с пощенски марки, кибритени кутийки, илюстровани картички. После един ден заедно с родителите си влезе в една църква в Рим.
„Сан Луиджи дей Франчези“.
Църквата беше малка, мрачна, студена. Стъпалата към нея бяха нащърбени по краищата, някои плочи играеха под краката. Седнал малко встрани, един просяк протягаше измършавяла ръка.
Той бе пуснал ръката на майка си и бе влязъл на пръсти.
Сякаш предчувстваше, че го очаква нещо изключително, че му предстои прекрасна среща…
На която трябваше да отиде сам.
Бе забелязал една картина в малкия параклис, отляво. Доближи се и така и не разбра той ли влезе в картината, или тя се запечата в ума му. Сън ли бе, или действителност? Стоеше там като закован, затаил дъх, изучавайки цветовете и сенките на „Призоваването на апостол Матей“. Разтърсен от светлината, която бликаше от картината. Толкова щастлив, че не смееше да мръдне от страх да не наруши очарованието.
Не искаше да си тръгне.
Не искаше да излезе от картината.
Протегна ръка да погали лицето на всяка фигура, вирна пръст, за да влезе в светлинния лъч, седна на табуретката и намести сабята си отстрани, както мъжа, застанал с гръб към него.
Попита дали може да я купи. Баща му се засмя. Някой ден, може би… ако станеш много богат!
Дали не бе станал богат, за да преоткрие вълнението на момченцето пред онази картина в църквата в Рим? Или след като стана богат, бе забравил неопетнената чистота на онези първи вълнения и сега се вълнуваше единствено от печалби?
— Госпожа Клавер звъни пак, този път на първа — предупреди го Гуендолин. — Ето списъка на срещите ви.
Подаде му един лист и той го остави на бюрото.
Прие обаждането и поде учтиво:
— Да, Беранжер…
— Да знаеш, Филип, няма да е лошо да ги прочетеш тези бележници. Защото се отнасят за теб и за някого, който ти е скъп…
— За кого намекваш?
— За Жозефин Кортес. Балдъзата ти.
— Какво общо може да има Жозефин с тази история?
— Ирис я споменава многократно и съвсем не случайно…
— Нормално, нали бяха сестри!
Чудя се защо ли говоря с нея. Тази жена е злобна, завистлива, тя омърсява всичко, до което се докосва.
— Била се влюбила в някакъв университетски преподавател… Доверила се на Ирис, която се подигравала на смотаната си сестричка… Мислех, че може да те заинтересува… Станали сте много близки, както чувам…
Тя кратко се изсмя.
Филип мълчеше. Раздвоен между желанието да научи повече и отвращението си към Беранжер Клавер.