Остатъкът от деня
- Автор: Исигуро Кадзуо
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Труд
- ISBN: 8498194024
- Переводчик: Правда Митева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Остатъкът от деня». Краткое содержание книги:
Оказа се и че някои от участниците щяха да дойдат по-рано от предвидените за конференцията три дни, за да могат да се подготвят и преценят настроението на колегите си, макар че точните дати на пристигането им отново бяха несигурни. Следователно ставаше ясно, че персоналът не само трябваше да дава всичко от себе си и да бъде в постоянна готовност, но се налагаше да проявява и невероятна гъвкавост. Дори в един период бях твърдо убеден, че няма да успеем да преодолеем това огромно предизвикателство, ако не доведа допълнителен външен персонал.
Този вариант обаче, като оставим настрана опасенията на господаря, че ще плъзнат клюки, щеше да ме принуди да разчитам на непознати тъкмо когато всяка грешка можеше да се окаже фатална. Ето защо се заех с подготовката на идващите дни, както може би само генералът се подготвя за битката.“
За книгата
Романът „Остатъкът от деня“ е публикуван през 1989 г. Това произведение изстрелва създателя му на световната литературна сцена. Интересното в случая е, че „Остатъкът от деня“ е един от най-известните английски романи, а е написан от чужденец. Демократичността на английската култура позволява това. Поради тази причина линията, следвана от писатели като руснака Владимир Набоков и поляка Джоузеф Конрад, намира естественото си продължение в творчеството на Ишигуро.
Разказвачът в книгата е Стивънс — икономът на симпатизиращия на нацистите лорд Дарлингтън. Благородникът поддържа нацистки лидери като Мосли. В романа са развити няколко теми — те интерпретират професионализма в съвременното общество и нещата, които трябва да пожертваме, за да останем верни на себе си.
Една от основните теми в романа е тази за служенето. Прислужникът е безкрайно внимателен по отношение на стопанина си. Останалото — любовта, смъртта на баща му и т.н. — сякаш минава отстрани. Прислужникът смята, че много неща зависят от него. Дали пък не е прав — понякога съдбата на Европа би могла да зависи в известна степен и от това доколко добре е изчистил сребърната посуда на господаря си.
Някои критици твърдят, че в книгата личи силното влияние на японската култура. Но Ишигуро отрича това. Според него голямата част от живота му е протекла във Великобритания и той е дълбоко повлиян най-вече от английската култура.
През 1989 г. романът получава литературната премия „Букър“. През 1993 г. по мотиви на това произведение е заснет филм, в който играят Ема Томпсън и Антъни Хопкинс.
За автора
Казуо Ишигуро е роден на 8 ноември 1954 г. в Нагасаки. Семейството му емигрира в Обединеното кралство, когато става на 6 години. Родителите му са мислили, че ще се върнат в Япония. Затова Казуо израства и се образова между две култури.
През 1978 г. получава бакалавърска степен от университета в Кент по специалността английски език и философия. Магистърската му степен (отново по хуманитарни науки) е от университета на Източна Англия две години по-късно.
През 1981 г. започва литературната му кариера — тогава публикува 3 разказа. Първият му роман е „Замъглени хълмове“. Книгата е посрещната радушно от критиката, получава национална литературна премия от Кралското литературно общество и е преведена на 13 езика. Произведението е изградено от спомените на японката Ецуко, която трябва да преживее самоубийството на дъщеря си.
Вторият роман на Ишигуро „Художникът в плаващия свят“ също жъне успехи. Книгата е удостоена с премията „Уитбръд“ за най-добра творба през 1986 г.
Третият роман — „Остатъкът от деня“ (1989 г.), прави писателя международно известен. И в трите произведения главните персонажи се оглеждат назад, като се опитват да разберат отминалите събития.
Публикува още творби, между които и романа „Когато бяхме сираци“ (2000 г.). В него се разказва за частен лондонски детектив от двайсетте години. Но главното тук е не криминалният сюжет, а идеята за самопознанието на личността.
За литературните си постижения Ишигуро е награден през 1995 г. с Ордена на Британската империя. Сега живее в Лондон с жена си и дъщеря си.
— Извинете, сър, но трябва да ви предам съобщение.
— Така ли? — пламенно откликна той и вдигна очи от документите. — От татко ли е?
— Да, сър. Тоест като резултат.
— Една минутка.
Младият господин извади от куфарчето, което стоеше в краката му, молив и бележник.
— Давай, Стивънс.
Изкашлях се отново и придадох на гласа си възможно най-безразлична интонация.
— Сър Дейвид желае да ви уведомя, сър, че дамите и господата се различават по няколко основни показателя.
Сигурно съм замълчал малко, за да оформя следващото си изречение, защото мистър Кардинал въздъхна и каза:
— Това ми е съвсем ясно, Стивънс. Ще бъдеш ли така добър да говориш по същество?
— Ясно ли ви е, сър?
— Татко постоянно ме подценява. Правил съм много проучвания и съм изчел куп литература по въпроса.
— Нима, сър?
— През последния месец на практика не съм мислил за нищо друго.
— Наистина ли, сър? В такъв случай вероятно това, което искам да ви кажа, ще бъде излишно.
— Можеш да увериш татко, че съм чудесно информиран. Това куфарче — той го побутна с крак — е претъпкано със записки за всички възможни подробности, които ти дойдат наум.
— Нима, сър?
— Наистина съм премислил всяка приумица, на която е способен човешкият мозък. Държа да убедиш татко в това.
— Непременно, сър.
Мистър Кардинал видимо се поотпусна. После отново побутна с крак куфарчето, от което бях склонен да извърна поглед, и рече:
— Сигурно си се чудил защо никога не се разделям с него. Е, сега вече знаеш. Я си представи, че го отвори някой, който не трябва.
— Би било крайно неудобно, сър.
— Това, разбира се — разтревожено додаде той, като внезапно се изправи, — е в случай, че татко не е измислил нещо съвършено ново, с което иска да се запозная.
— Не бих могъл да си го представя, сър.
— Така ли? Нищо ново за личността Дюпон?
— Опасявам се, че не, сър.
Положих огромни усилия да не издам обзелото ме отчаяние. Излизаше, че така и не съм подхващал задачата, която вече бях сметнал за загърбена. Предполагам, че съм събирал мислите си, за да подновя усилията, когато младежът изведнъж скочи на крака, здраво притиснал куфарчето до гърдите си, и каза:
— Е, мисля да глътна малко чист въздух. Благодаря ти за помощта, Стивънс.
Възнамерявах без никакво отлагане да направя опит за втори разговор с мистър Кардинал, но това се оказа невъзможно преди всичко заради пристигането на американския сенатор мистър Луис, който дойде два дни по-рано от очакваното. Бях в стаята си и преглеждах списъците с провизиите, когато безпогрешно различих шума на паркиращи в двора автомобили. Бързо тръгнах нагоре и срещнах мис Кентън в задния коридор — сцена на последното ни спречкване — и може би точно това нещастно съвпадение я импулсира да продължи с детинщините, които бе измислила предния път. Защото, като я попитах кой е пристигнал, мис Кентън профуча покрай мен и подвикна: „Бележка, ако е нещо спешно, мистър Стивънс.“ Това ужасно ме раздразни, ала нямах избор, освен да преглътна.
Помня мистър Луис като човек с внушителни размери и сияйна усмивка, която рядко слизаше от лицето му. Ранната му поява определено създаде неудобство за негова светлост и колегите му, които разчитаха на още ден-два, за да могат спокойно да приключат с подготовката си. Мистър Луис обаче със своята заразителна непринуденост и изявлението по време на вечерята, че Съединените щати „винаги ще бъдат на страната на справедливостта и не се срамуват да признаят, че във Версай са били допуснати грешки“, очевидно до голяма степен спечели доверието на „домашния отбор“. С напредването на вечерта разговорът бавно, но сигурно се пренасочи от предимствата на родната за мистър Луис Пенсилвания към предстоящата конференция, а когато господата палеха пурите си, някои от споделените мнения звучаха не по-малко откровено, отколкото и преди пристигането на американеца. В един момент той се обърна към компанията: