Камъкът на раздялата
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-536-3
- Переводчик: Георги бенев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на раздялата». Краткое содержание книги:
Минутите течаха, напрегнати като тетивата под пръстите на Деорнот. Всички нощни птици в дърветата над главите им бяха замлъкнали, освен една, чийто зловещ глух вик отекваше отново и отново, докато на Деорнот не му се прииска да пусне една стрела през гърлото й. Звук, подобен на далечно и постоянно биене на барабан, започна да се откроява над приспивното бърборене на реката и да става все по-силен. След малко земята затрепери под краката им и Деорнот се зачуди дали някога върху тази на пръв поглед необитавана земя се е проливала кръв. Дали корените на тези светли дървета някога са пили нещо различно от вода? Разправяха, че огромните дъбове около бойното поле при Чука пили кръв, докато сърцевината им не станала розова.
Грохотът на копитата се издигна и стана по-силен от ударите на сърцето на Деорнот, което биеше в ушите му. Той вдигна лъка, но не го опъна — пестеше силата си за момента, в който щеше да има нужда от нея. Вихър от премигващи светлинки се появи на ливадата пред тях. Устремният бяг на ездачите се забави, като че ли те някак си усетиха хората на принца, които се криеха в горичката. Когато дръпнаха юздите, развяващите се пламъци на факлите се издигнаха отново нагоре и разцъфнаха като оранжеви цветя.
— Та те са повече от двайсет! — нещастно каза Изорн.
— Аз ще поема първия — прошепна Деорнот. — Ти вземи втория.
— Задръжте — тихо каза Джосуа. — Не и преди аз да кажа.
Водачът слезе от коня си и се наведе, така че изчезна от светлината на факлите. После се изправи и погледна право към тях, все едно някак си ги бе забелязал сред дърветата. Деорнот се прицели в гърдите му — точно под лицето, подобно на бледа луна.
— Готови! — промърмори Джосуа. — Стреляй!
В клоните над главата им се чу шум и плясък. Една тъмна сянка блъсна главата на Деорнот и стрелата му излетя далеч над целта. Той извика уплашено и вдигна ръце, за да предпази очите си, но каквото и да го беше ударило, си бе отишло.
— Спрете! — извика глас от дърветата над тях: стържещ, подсвиркващ, нечовешки глас. — Спрете!
Изорн обаче опъна лъка си и изръмжа:
— Демони! — И издърпа тетивата чак до ухото си.
— Джосуа? — извика някой от ливадата отдолу. — Принц Джосуа? Чуваш ли ме?
Миг тишина.
— Ейдон да е благословен — въздъхна Джосуа, мина през пукащия храсталак и излезе под лунната светлина; бурният вятър развяваше плаща му. — Чувам те! — извика принцът.
— Какво прави?! — обезумяло изсъска Изорн, а Воршева възкликна уплашено, но Деорнот вече също бе познал гласа.
Водачът на конниците извика отново:
— Джосуа? Аз съм, Хотвиг! — Той смъкна качулката си и се видя брадата му и разчорлената от вятъра коса. — Следваме ви от дни!
— Хотвиг! — нетърпеливо извика Воршева. — Баща ми с вас ли е?
Тритингът се изсмя сухо.
— Разбира се, че не, лейди Воршева. Пограничният тан ми е ядосан също колкото на вас и на съпруга ви!
Докато Хотвиг и Джосуа стискаха ръцете си, останалите от групата на принца излязоха от горичката. Трепереха и от напрежение, и от облекчение.
— Има много за разказване, Джосуа — каза Хотвиг, докато другарите му се изкачваха по склона към тях. — Но първо трябва да запалим огън. Яздихме бързо като самия Тревен гръмовержец. Студено ни е и сме капнали.
— Да. — Джосуа се усмихна. — Огън.
Деорнот пристъпи напред, стисна ръката на Хотвиг и каза:
— Слави милостта на Усирис! Мислехме си, че си Фенгболд, човекът на Върховния крал. Бях се прицелил в сърцето ти, но нещо ме удари в тъмнината.
— Може да славите Усирис — каза един сух глас, — но и аз имах нещо общо с това.
И Гелое излезе от дърветата зад тях. Магьосницата, стреснато осъзна Деорнот, носеше резервните му панталони и наметало, някак си ги бе взела от багажа му. Беше боса.
— Валада Гелое! — учудено каза Джосуа. — Идваш, без да си търсена.
— Вие може и да не сте ме търсили, принц Джосуа, но аз ви търсех. А и добре, че го правех, иначе тази нощ можеше да завърши с кръвопролитие.
— Значи ти ме удари, преди да успея да пусна стрелата? — бавно каза Деорнот. — Но как…
— Ще имаме достатъчно време за приказки — каза Гелое и коленичи, защото Лелет се изтръгна от прегръдката на Гутрун и се втурна в ръцете на мъдрата жена с безсловесен вик. Докато Гелое прегръщаше детето, огромните й жълти очи уловиха погледа на Деорнот и той потрепери. — Достатъчно време за приказки — повтори тя. — Сега трябва да напалим огън. Луната е далеч по пътя си. Ако сте на конете преди разсъмване, ще стигнете Камъка на раздялата по здрач. — Тя вдигна очи към северното небе. — А може би и преди бурята.