Камъкът на раздялата

Някакъв шум на улицата пред нея я извади от блуждаещите й мисли. Тя вдигна глава и прикри очите си от жилещата суграшица. Глутница кучета се биеше за нещо насред калния път — псетата ръмжаха и лаеха, докато го дърпаха и ръфаха. Рейчъл се премести по-близо до стените на сградите. Винаги бе имало безстопанствени кучета, които тичаха из улиците на Ерчестър, но сега, когато бяха останали толкова малко хора, те бяха направо подивели. Железарят й бе казал, че няколко кучета скочили през един прозорец и нападнали някаква жена в леглото й — нахапали я толкова зле, че кръвта й изтекла и тя умряла. Като си спомни това, Рейчъл изтръпна от страх. Спря и се зачуди дали да мине покрай кучетата, или не. Огледа се, но наоколо нямаше никого — само двама души в дъното на улицата, твърде далеч, за да са й от полза. Тя преглътна и тръгна напред, като прекарваше пръстите на едната си ръка по стената, а с другата стискаше покупката си. Докато минаваше покрай давещите се псета, се огледа за някоя отворена врата, просто за да е сигурна, че има къде да се скрие.

Трудно бе да се каже точно за какво се бият кучетата, тъй като и те, и плячката им бяха оваляни в кал. Едно от псетата вдигна глава от кълбото дръгливи ребра и костеливи хълбоци — устата му бе разтегната в идиотска усмивка, езикът му бе провиснал — и я загледа. Мръсната муцуна и отворената уста изведнъж й напомниха за грешник, осъден в бездната, изгубена душа, която е забравила всичко, което е знаела за красотата и щастието. Звярът се взираше мълчаливо в нея. Зърната суграшица дупчеха калната улица.

Най-после вниманието на псето отново бе привлечено от битката на другарите му и то се извърна, изръмжа и се гмурна в гърчещата се купчина.

В очите на Рейчъл се появиха сълзи, но тя сведе глава и продължи да се бори срещу вятъра, забързана към Хейхолт.