Камъкът на раздялата
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-536-3
- Переводчик: Георги бенев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на раздялата». Краткое содержание книги:
Небето бе катраненочерно от ядовити облаци. Дъждът преминаваше в суграшица. Рейчъл Драконката, замръзнала и смазана от бурята, пристъпи на завет до една сграда на Улицата на железарите, за да си поеме дъх. Ерчестър беше пуст, ако се изключеше някакъв човек с голям денк на гърба, който бавно пристъпваше през калта към Главната улица.
„Сигурно заминава и носи всичките си земни блага — горчиво си помисли тя. — Още един си отива, а и кой може да го вини? Като че ли чума е преминала през този град“.
Тя потрепери и тръгна отново.
Въпреки лошото време много от вратите по улицата се клатеха отворени — зад тях се виждаше празна чернота — и се затръшваха със звук, който приличаше на чупене на кости. Наистина, като че ли някаква чума бе разрушила Ерчестър, но всъщност бичът на страха, а не някаква болест, прогонваше жителите на града. Това, от своя страна, бе принудило управителката на камериерките да извърви целия квартал на железарите, преди да намери някой, който да й продаде онова, от което имаше нужда. Сега тя носеше покупката си под наметалото си, притисната към гърдите, за да я скрие от очите на редките минувачи и може би, надяваше се тя, за да я скрие и от очите на неодобряващия Бог.
Иронията бе, че нямаше нужда тя да върви през дивите ветрове и по запуснатите улици: всеки от неколкостотинте прибора в кухнята на Хейхолт би задоволил чудесно изискванията й. Но това беше нейният собствен план и нейното собствено решение. Да вземе онова, от което имаше нужда, от долапите на Джудит можеше да изложи дебелата управителка на кухнята на опасност, а Джудит бе една от малцината в замъка, към които Рейчъл изпитваше уважение. Още по-важно, това наистина си беше неин план и посвоему й беше необходимо да обиколи обитаваните от духове тесни улички на Ерчестър: това й помагаше да събере кураж, за да направи онова, което трябваше да се направи.
„Пролетно почистване“, непреклонно си напомни тя. Писклив смях, който изобщо не приличаше на нейния, изскочи от устата й. Пролетно почистване насред лято, а и май щеше да завали сняг. Тя поклати глава. Дощя й се да седне на калната улица и да заплаче. „Стига вече, дъртачко — каза си тя сама, както правеше често. — Имаш много работа, а от тази страна на Небето няма почивка“.
И да имаше някакви съмнения, че Денят на Отсъждането вече идва, точно както бе предсказано в светата Книга на Ейдон, Рейчъл трябваше само да си припомни кометата, която се бе появила в небето през пролетта на годината на коронясването на Елиас. По онова време, с оптимизма на неотдавна отминалите дни, мнозина бяха помислили кометата за знак, че е дошла нова ера и идва ново начало за Остен Ард. Сега бе ясно, че вместо това кометата бе предричала последните дни на Съд и Гибел. А и какво друго, упрекна се тя, би могла да означава такава адска червена резка в небето? Само сляпа глупост би могла да накара някой да си помисли друго.
„Уви — помисли си Рейчъл, докато се взираше изпод качулката си в изоставените магазини на Главната улица, — всички ние сме си постлали собствените си легла от болка. И сега Бог ще ни накара да легнем в тях. Със Своите гняв и мъдрост Той ни даде чума и суша, а сега и неестествени бури. А и кой би могъл да иска по-ясен знак от ужасяващата смърт на горкия стар лектор?“
Ужасната новина бе минала през замъка и града под него като пожар. Хората сякаш говореха само за това от цяла седмица: лектор Ранесин бе мъртъв, убит в леглото си от някакви ужасни неверници, наречени Огнени танцьори. Освен това безбожните зверове бяха запалили част от Санселан Ейдонитис. Рейчъл бе видяла лектора, когато той бе дошъл за погребението на Джон. Ранесин бе прекрасен и свят човек. А сега, през тази страховита година, той също бе внезапно повален.
„Господ да спаси душите ни! Светият лектор убит, а демони и духове ходят през нощта дори и в самия Хейхолт“. Тя потрепери, като се замисли за гледката, която бе видяла от прозореца на помещенията за прислугата една нощ. Привлечена към прозореца не от някакъв звук или гледка, а по-скоро от някакво неопределимо чувство, тя тихо бе станала и се бе покатерила на едно столче, за да погледне към градината. И там, сред сенчестите фигури на животните от жив плет, бе видяла кръг от мълчаливи фигури с черни мантии. Останала почти без дъх от ужас, Рейчъл бе разтъркала старите си, започващи да я предават очи с юмруци, но фигурите не бяха сън или илюзия. Дори, докато гледаше, едната се бе обърнала, за да погледне нагоре към нея. Очите й бяха черни дупки в бяло като на труп лице. Рейчъл се смъкна от столчето, мушна се в твърдото си легло и придърпа одеялото върху лицето си. Лежа до зори, скована от безсънен страх.