Сага за Форсайтови
- Автор: Голзуърди Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
— Разбирам — заяви малкият Джон. — Това е опасно нещо.
— Сам ще прецениш, когато пораснеш.
Малкият Джон отвърна разсъдливо:
— Не ми се ще да порасна много. Не искам да ходя на училище. — Изчерви се от внезапния порив да каже нещо повече, да изрази истинските си чувства. — Искам… да си стоя при вас и да ви обичам.
После, с инстинктивен усет да поправи положението, побърза да добави:
— Не искам да си легна тази вечер. Просто ми дотегна всяка нощ да спя.
— Сънувал ли си пак лоши сънища?
— Само веднъж, струва ми се. Мога ли да оставя тази нощ вратата към спалнята отворена, мамо?
— Да, може мъничко.
Малкият Джон въздъхна доволен.
— Какво видяхте в Гленсофенрим?
— Само красота, мили.
— Какво точно е красотата?
— Какво точно ли?… Мъчен въпрос, Джон.
— Мога ли да я видя аз например?
Майка му се изправи и седна до него.
— Ти я виждаш всеки ден. Красиво е небето, красиви са звездите, лунните нощи, птиците, цветята, дърветата… всички са красиви. Погледни през прозореца — колко красота ще видиш, Джон!
— Да, знам, че ще видя пейзаж. Това ли е всичко?
— Всичко ли? Не. Морето е също чудно красиво, с летящата пяна на вълните.
— От нея ли излизаше всеки ден, мамо?
Тя се усмихна.
— Да, нали се къпехме.
Малкият Джон протегна внезапно ръце и ги сключи зад шията си.
— Знам — каза тайнствено той, — истинската красота си само ти, всичко друго е празни приказки.
Тя въздъхна, засмя се и каза:
— О, Джон!
Малкият Джон продължи категорично:
— Мислиш ли например, че Бела е красива? Не бих казал.
— Бела е млада; а това е много.
— Но ти изглеждаш по-млада, мамо. Ако се блъсна в Бела, ме заболява. Като помисля за „Да“, не я намирам красива, а madmoiselle е просто грозна.
— Madmoiselle има много приятно лице.
— Да, приятно е. Много обичам лъчите ти, мамо.
— Лъчите ли?
Малкият Джон сложи пръст до външния ъгъл на окото й.
— О, това ли? Но то е признак на старост.
— Появяват се, щом се усмихнеш.
— А едно време ги нямаше.
— Все едно, много те харесвам. Обичаш ли ме, мамо?
— Да… обичам те, мили.
— Много ли?
— Много.
— Повече, отколкото предполагам?
— Много… много повече.
— И аз също; значи, еднакво.
Съзнавайки, че никога не е издавал дотолкова чувствата си, той се върна изведнъж към мъжествената сдържаност на сър Ламорак, Дик Нийдъм, Хък Фин и други герои.
— Да ти покажа ли нещо? — попита той; после се изплъзна от обятията на майка си и се изправи на главата си. Въодушевен от явното й възхищение, скочи на кревата и се преметна няколко пъти презглава, без да си помага с ръцете.
След като разгледа какво са донесли, остана да вечеря с тях на малката кръгла маса, където се хранеха, когато няма гости. Беше много възбуден. Майка му беше в светлосива рокля с кремава дантела от плетени розички около деколтето, по-тъмно от дантелата. Той не сваляше очи от нея, докато накрая странната усмивка на баща му го накара да загледа изведнъж в ананаса. Отиде да си легне много по-късно от всеки друг път. Майка му се качи заедно с него и той започна да се съблича много бавно, за да я задържи по-дълго. Когато най-после остана само по пижама, каза:
— Обещай ми, че няма да си отидеш, докато не си прочета молитвите!
— Обещавам.
Коленичил, заровил лице в леглото, малкият Джон започна да шепне бързо, като отваряше от време на време око да я види как стои неподвижна и усмихната. „Отче наш… — започна той последната си молитва — който си на небето, да се свети майка ти, да дойде царството на майка ти… както на небето, така и на земята, всекидневната ни майка дай и днес и прости ни греховете както на земята, така и на небето, и на нашите длъжници, защото твое е злото, и силата, и славата, во веки веков, амин235“.
— Внимание! — Той скочи и остана цяла минута в обятията й. Продължи да стиска ръката й и след като си легна.
— Няма да затваряш съвсем вратата, нали, мамо? Много ли ще се бавиш?
— Ще сляза да посвиря на татко.
— О! И аз ще слушам.
— Не; ти трябва да спиш.
— Да спя мога всяка нощ.
— И тази нощ е като всички други.
— О, не… тя е съвсем особена.
— В съвсем особени нощи се спи още по-добре.
— Но ако заспя, няма да чуя, когато се върнеш.
— Добре, като се върна, ще дойда да те целуна; ако си буден, ще усетиш, ако не си, ще знаеш, че съм те целунала.
Малкият Джон въздъхна.
— Няма що — съгласи се той; — ще трябва да се примиря с това. Мамо?
— Да?
— Как се казваше тази, в която вярва татко? Венера Ана Диомеда?
— О, мили, Анадиомена.
235
Джон обърква цялата молитва, като вмъква думата „майка“.