Сага за Форсайтови
- Автор: Голзуърди Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
Соумс се поспря за минута и се наведе през оградата на Роу. Подходящо място за спомени, на половината път от дома на Парк Лейн, където се бе родил, а родителите му бяха умрели, и малката къща на Монпелие Скуеър, където преди трийсет и пет години се бе радвал на първото издание от своя брачен живот. Сега, двайсет години след второто издание, тази някогашна трагедия му се струваше като предишно съществуване… завършило в деня, когато Фльор се бе родила вместо очаквания син. Отдавна вече бе престанал дори смътно да съжалява за тоя нероден син: Фльор бе запълнила празнотата в сърцето му. Най-сетне и тя носеше неговото име, а той и не помисляше за времето, когато ще го промени. Всъщност, когато му се случеше да се сети за това нещастие, той го подслаждаше със смътното чувство, че тя ще бъде толкова богата, че ще може навярно да купи и заличи името на оня, който ще се ожени за нея… И защо не, щом жените бяха станали вече, както изглежда, напълно равни с мъжете? Тайно убеден, че не са, Соумс прокара уверено свитата си ръка по лицето, докато стигна до брадичката. Благодарение на въздържания живот не беше затлъстял и отпуснат; носът му беше блед и тънък, посивелите мустаци бяха ниско подстригани, зрението му — ненакърнено. Леко наведената глава прикриваше удължаването на лицето, предизвикано от отдръпнатата над челото посивяла коса. Малко бе успяло времето да промени „най-богатия“ от младите Форсайтови, както би се изразил Тимоти — последният от старите, започнал вече своята сто и първа година.
Сянката на платаните падаше върху елегантната му мека шапка; той се бе отказал да носи цилиндър — нямаше смисъл да привлича вниманието върху богатството си в такива времена. Платани! Мисълта му се върна рязко към Мадрид… към Великдена преди войната, когато се чудеше дали да купи една картина на Гойя и реши да предприеме изследователско пътешествие — да проучи художника в родината му. Гойя му направи огромно впечатление… художник от висока класа, истински гений! Колкото и да го ценяха сега, значението му щеше да се увеличи още повече, преди да мине окончателно в архива. Второто увлечение по Гойя ще бъде дори по-голямо от първото, разбира се! И Соумс купи картината. При това посещение поръча — както неведнъж досега — да му нарисуват копие на една фреска, наречена La vendimia239, където някаква девойка с ръка на кръста приличаше на дъщеря му. Картината се намираше сега в галерията му в Мейпълдърм, но беше твърде жалка — не се възпроизвежда Гойя. Той отиваше все пак да я поглежда от време на време, когато дъщеря му отсъстваше, заради безусловната прилика в леката, стройна, права фигура, отдалечените извити вежди, страстната замечтаност в тъмните очи. Странно, но Фльор имаше тъмни очи, когато неговите бяха сиви — нито един чистокръвен Форсайт нямаше тъмни очи, — а на майка й — сини! Но очите на баба Ламот бяха, разбира се, черни като въглени!
239
Гроздобер.