Сага за Форсайтови
- Автор: Голзуърди Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
— Да. Но аз съм ти избрал по-хубаво име.
— Какво е то, Джон?
Малкият Джон каза срамежливо:
— Гуинивиър!236 От историята за „Кръглата маса“… Ей сега се сетих за нея. Само че тя, разбира се, е ходела със спуснати коси.
Очите на майка му, загледани някъде встрани, сякаш блуждаеха.
— Не ще забравиш да дойдеш, нали, мамо?
— Няма, ако заспиш веднага.
— Прието.
И малкият Джон затвори очи.
Усети устните й на челото си, чу стъпките й, отвори очи, за да я усети как се измъква през вратата, въздъхна и зажумя отново.
И чакането започна.
В продължение на десетина минути той се постара най-добросъвестно да заспи, като приложи изпитаната рецепта на „Да“ — да брои. Стори му се, че е броил цели часове. Каза си, че сигурно е вече време майка му да се върне, отметна завивките. „Горещо ми е!“ — промълви той, а гласът му прозвуча странно в тъмнината, сякаш беше чужд. Защо не идва? Седна. Ще стане да види! Слезе от кревата, отиде до прозореца и дръпна малко завесите. Не беше тъмно, но не можеше да каже дали е съмнало, или е от луната, която беше много голяма. Имаше смешно, разкривено лице, което сякаш му се подсмихваше, и той се отказа да я гледа. Но си спомни думите на майка си, че лунните нощи са красиви, и продължи да гледа разсеяно навън. Дърветата хвърляха плътни сенки, ливадата приличаше на разляно мляко, той виждаше далеко, далеко; о, толкова далеко, някъде отвъд света, и всичко изглеждаше особено, и всичко се рееше и отминаваше. През отворения прозорец нахлуваше леко ухание.
„Да имах гълъб като Ной!“ — помисли малкият Джон.
След тия стихове, които изникнаха изведнъж в главата му, той дочу музика, тиха… прекрасна музика! Свиреше мама! Припомни си, че в скрина бе прибрал бадемова бисквита, взе я, върна се на прозореца, наведе се. Ту дъвчеше, ту спираше, за да чува по-добре музиката. „Да“ му казваше едно време, че ангелите свирели на арфи на небето; но то сигурно не е и на половина толкова прекрасно, както музиката на мама в лунната нощ, докато той ядеше бадемовата бисквита. Майски бръмбар избръмча, пеперуда докосна бузката му, музиката стихна и малкият Джон отдръпна глава от прозореца. Тя сигурно вече идва! А не биваше да го намери буден. Прибра се в леглото и се зави почти презглава; но през пролуката между завесите един лунен лъч бе огрял пода пред самия креват и малкият Джон го загледа как се движи полекичка към него, като жив. Музиката започна отново, този път съвсем тихо; сънна музика, прекрасна… сънна… музика… сънна… сън…
Времето се плъзгаше, музиката се засилваше, стихваше, спря; лунният лъч пропълзя към лицето му. Малкият Джон се въртеше в съня си, докато накрая легна по гръб, все още стиснал завивките със загорялата си ръчица. Ъгълчетата на очите му потрепваха… Започнал бе да сънува. Сънуваше, че пие мляко от паница… всъщност от луната, а една черна котка го гледаше отсреща със странна усмивка… усмивката на баща му. Чу я да шепне: „Не пий много!“. Млякото беше сигурно за нея и той протегна приятелски ръка да я погали; но тя бе изчезнала; паницата се бе превърнала в легло, където той спеше, а когато се опита да стане, не можа да намери ръба му. Не можеше да го намери… не… не можеше да слезе! Ужасно!
Изплака тихо насън. Креватът започна да се върти; а той беше и отвън, и вътре в него; креватът все по-силно и по-силно се въртеше, после пламна, а баба Ли от Изхвърлените от морето го тласкаше! Ех, колко страшно беше! Все по-бързо и по-бързо!… Докато накрая и той, и креватът, и баба Ли, и котката, и луната се превърнаха в колело, което се въртеше, въртеше, все по-високо и по-високо… ужасно… ужасно… ужасно!
Той изпищя.
Един глас прошепна: „Мили, мили!“ и разкъса колелото; той се събуди, седна на кревата, отвори уплашено очи.
До него беше майка му, със спуснати коси, като Гуинивиър; той я прегърна и зарови лице в тях:
— О, о!
— Нищо, съкровище мое. Нали си буден? Успокой се, няма нищо!
Но малкият Джон продължаваше:
— О, о!
Кадифеният й глас отново зашепна в ухото му:
— Луната те бе огряла, мили!
Малкият Джон изхлипа в нощницата й:
— А ти каза, че е била красива. О!
— Но не и да спим с нея, Джон. Кой я пусна? Ти ли дръпна завесите?
— Исках да видя кое време е… погледнах навън; чух, че… свириш; и… и изядох бисквитката си, мамо.
Но постепенно се успокои и почувства желание да се оправдае за уплахата си.
— Баба Ли започна да скача в мене и да ме гори — прошепна той.
— Какво друго можеш да очакваш, Джон, щом ядеш бисквитка, след като си легнал?
— Само една, мамо; с нея музиката беше още по-прекрасна. И те чаках… мислех, че е станало вече утре.
236
Съпругата на крал Артур.