Сага за Форсайтови

Този преход, създал тревога у родителите му, защото го задържаше в къщи, когато би трябвало да бъде навън, продължи през целия май и половината юни, докато баща му го прекрати с донасянето на Том Сойер и Хъкълбери Фин. Щом прочете тези книжки, Джон се промени и изскочи отново навън да търси реката. А тъй като около Робин Хил нямаше такова нещо, трябваше да обяви за река езерото, където имаше, за щастие, водни лилии, водни кончета, тръстики и три малки върби. В това езеро, след като баща му и Гарот го измериха и се увериха, че дълбочината не надминава някъде два фута, му позволиха да пусне една малка сгъваема лодка, с която гребеше с часове или лягаше, за да не го забележат индианеца Джо и други врагове. На брега си направи вигвам от вехти бисквитени кутии с покрив от клонки, голям около четири квадратни фута. Във вигвама палеше огън, за да си опече неубитите птици от лова из горичката и полето или неуловените риби от езерото, където изобщо нямаше риба. Така мина втората половина на юни и целият юли, когато родителите му бяха в Ирландия. През тези пет летни седмици той водеше самотен „измислен“ живот със своите пушка, вигвам, вода и лодка; и макар че будният му детски ум се мъчеше да не се поддава на красотата, тя все пак успяваше от време на време да се промъкне за миг върху крилото на някое водно конче, в блясъка на водните лилии, със синевата си, докосваща очите му, докато той дебнеше в засада, легнал по гръб.

„Леля“ Джун, натоварена да се грижи за него, бе довела в къщи един „голям човек“, който кашляше и правеше от голям къс глина някакво лице; затова тя почти не слизаше да види какво прави Джон по езерото. Но веднъж дойде с още двама „големи“. Малкият Джон, който се бе нашарил тоя ден с жълти и сини ивици и бе втъкнал в косите си няколко пера, забеляза, че идват, и се скри между върбите. Както и предполагаше, те се насочиха право към вигвама и коленичиха да надникнат вътре, така че той успя с един смразяващ вик да „скалпира“ „леля“ Джун и „голямата“ жена, още преди да го разцелуват. Двамата „големи“ се казваха „леля“ Холи и „чичо“ Вал, който бе обгорял, накуцваше и много се смя на Джон. Малкият Джон се влюби веднага в „леля“ Холи — излезе, че и тя му е сестра. Но гостите си заминаха още същия ден и той не ги видя вече. Три дни преди завръщането на майка му и баща му побърза да си отиде и „леля“ Джун, като отведе и „големия“, който кашляше, заедно с глината му; à madmoiselle каза: „Горкият човек, беше много болен. Забранявам ти да влизаш в стаята му, Джон.“ Малкият Джон, който рядко не правеше нещо само защото са му казали да не го прави, все пак се въздържа да не влезе, но все пак скучаеше и се чувстваше самотен. Увлечението по езерото бе отминало вече и душата му бе преизпълнена с нетърпение и копнеж по нещо ново… не дърво, не пушка… нещо меко и нежно. Последните два дни му се сториха като месеци въпреки Изхвърлените от морето, където той прочете за баба Ли и страшната й убийствена клада. Сто пъти може би той се бе качвал и слизал по стълбите и често от дневната детска стая, където спеше сега, се промъкваше в спалнята на майка си, разглеждаше всичко, без да пипа, минаваше в банята и там, застанал на един крак до ваната, повтаряше тайнствено, като заклинание, възгласа на Слингсби: