Сага за Форсайтови
- Автор: Голзуърди Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
— Много си силен, Джон!
При тия думи той се плъзна на земята, хукна към хола и я задърпа след себе си.
Докато ядеше конфитюра си под дъба, Джон забеляза у майка си много неща, които сякаш никога не бе виждал; бузите й например бяха кадифени, в тъмнозлатистите коси имаше сребърни нишки, нямаше кокалеста шия като Бела, движеше се безшумно. Забеляза тънките чертички в ъглите на очите, красивите тъмни кръгове под тях. Беше толкова прекрасна, много по-красива от „Да“, от madmoiselle, от „леля“ Джун или дори от „леля“ Холи, в която се бе влюбил; много по-прекрасна от Бела с румените страни, малко кокалеста тук-там. Тази нова красота на майка му придоби някакво особено значение и той яде много по-малко, отколкото възнамеряваше.
След като изпиха чая, баща му пожела да се поразходят из градината. Дълго разговаряха за различни неща; но Джон отбягваше да спомене личния си живот — сър Ламорак, австрийците, пустотата, която бе изпитал през последните три дни, така внезапно запълнена сега. Баща му разказа за едно място, което се казвало Гленсофентрим, където били с майка му; и за човечетата, които излизали изпод земята, когато нямало никой. Малкият Джон се спря леко разкрачен.
— А наистина ли вярваш, че излизат, татко?
— Не, Джон, но помислих, че ти може би ще повярваш.
— Защо?
— Защото си по-млад от мене, а тези човечета са елфи.
Малкият Джон подпря с пръст брадичката си.
— Аз не вярвам в елфи. Не съм ги виждал.
— О-о! — каза баща му.
— А мама?
Баща му се усмихна със странната си усмивка.
— Не; тя е виждала само Пан.
— Какво е това Пан?
— Едно божество с образ на козел, което живее на прекрасни и диви места.
— Беше ли и в Гленсофентрим?
— Мама казва, че бил.
Малкият Джон прибра крака и тръгна отново.
— А ти видях ли го?
— Не; аз видях само Венера Анадиомена.
Малкият Джон се замисли; имаше една Венера в книгата му за гърците и троянците. Дали Ана е малкото й име, а Диомена презимето?
Но след като разпита, научи, че това е една дума и значи изникнала от пяната.
— И в Гленсофентрим ли изникваше от пяната?
— Да, всеки ден.
— Как изглежда, татко?
— Като мама.
— О! Тогава трябва да е… — той млъкна изведнъж, изтича до зида, покатери се и веднага се спусна обратно. Не биваше с никого да сподели откритието, че майка му е красива. Но пурата на баща му продължаваше толкова дълго време да дими, че малкият Джон беше принуден най-после да каже:
— Искам да видя какво е донесла мама. Имаш ли нещо против, татко?
Избра този недостоен предлог, само за да не се изложи в разнежване, и се смути, когато баща му го прониза с погледа си, въздъхна тежко и отговори:
— Добре, моето момче, иди да й се полюбуваш.
Малкият Джон тръгна отначало умишлено бавно, после изтича — да навакса загубеното време. Влезе в спалнята на майка си през своята стая — вратата помежду им беше отворена. Майка му беше коленичила пред един куфар; той застана кротко до нея.
Тя се изправи и попита:
— Какво има, Джон?
— Реших да дойда да погледам.
След като се прегърнаха и целунаха още веднъж, той седна с подвити нозе на дивана до прозореца и започна да я наблюдава как опразва куфара. Тази работа му доставяше удоволствие, каквото не бе изпитвал досега, отчасти защото майка му вадеше наистина интересни неща, отчасти защото му беше приятно да я гледа. Тя се движеше съвършено различно от другите жени, особено от Бела; беше безспорно най-прекрасното същество, което бе виждал. След като свърши опразването на куфара, дойде да коленичи пред него.
— Мъчно ли ти беше без нас, Джон?
Малкият Джон кимна и след като потвърди по тоя начин чувствата си, продължи да кима.
— Но при тебе беше „леля“ Джун, нали?
— О, но тя беше довела един човек с кашлица.
Майка му промени лице, почти се разсърди. Джон побърза да добави:
— Беше беден човек, мамо; и ужасно кашляше. Аз… много го обичах.
Майка му го прегърна.
— Ти обичаш всички, нали, Джон?
Малкият Джон се замисли.
— Донякъде — отговори той. — Леля Джун ме заведе една неделя на черква.
— На черква ли? О-о!
— Искаше да види какво впечатление ще ми направи.
— И направи ли ти впечатление?
— Да, стана ми някак особено и тя побърза да ме върне вкъщи. Не се разболях съвсем. Само полежах, пих горещо бренди с вода и четох Бичуудските момчета. Беше чудесно.
Майка му прехапа устни.
— Кога беше това?
— О! Около… много отдавана… Аз исках да ме заведе пак, но тя не щя. Вие с татко никога не ходите на черква, нали?
— Не, не ходим.
— Защо?
Майка му се усмихна.
— И двамата ходехме, мило, когато бяхме малки. Може би сме били още съвсем малки.