Аз, вещицата

На следващата сутрин къщата ни даде да разберем, че очаква още гости.

Сара, Матю и аз обсъждахме дали следващото ми пътуване през времето трябва да е до Оксфорд или до Сет-Тур, когато Ем се появи с купчина пране в ръцете.

— Някой идва насам.

Матю остави вестника си и стана.

— Добре. Днес очаквах доставка.

— Не е доставка. И този някой още не е пристигнал. Но къщата го очаква. — И изчезна в пералното помещение.

— Още една стая? Къде я сложи този път? — извика Сара след нея.

— До тази на Маркъс — отвърна Ем откъм пералната машина.

Започнахме да се обзалагаме за кого е. Предположенията варираха от Агата Уилсън до приятелите на Емили от Чери Вали, които обичаха да се появяват за сбирката на сестринството за Вси светии, без да се обаждат предварително.

В късната сутрин на вратата авторитетно се почука. На прага стоеше дребен тъмнокос мъж с интелигентни очи. Веднага го разпознах от снимките му със знаменитости в Лондон и телевизионните интервюта. Всички съмнения кой е той веднага се разсеяха, когато усетих настоятелния му поглед.

Нашият мистериозен гост беше приятелят на Матю, Хамиш Осборн.

— Ти трябва да си Даяна — каза той без предисловия. Шотландският му акцент удължаваше гласните. Беше облечен делово в идеално скроен по него черен костюм на тънки райета, светлорозова риза с тежки сребърни копчета за ръкавели и лилава вратовръзка с избродирани по нея малки мушички.

— Аз съм. Здравей, Хамиш. Матю очаква ли те? — Отстъпих, за да го пусна да влезе.

— Вероятно не — отвърна строго Хамиш, без да прекрачва прага. — Къде е той?

— Хамиш. — Матю се движеше толкова бързо, че първо усетих раздвижването на въздуха, преди да почувствам приближаването му. Той протегна ръка. — Каква изненада.

Хамиш се взря в протегнатата ръка, после премести поглед върху лицето на притежателя й.

— Изненада? Да обсъдим изненадите. Когато се присъединих към твоята… „семейна фирма“, ти ми обеща, че това никога няма да пристигне. — И размаха плик със счупен черен восъчен печат.

— Така е. — Матю отпусна ръката си и погледна тревожно Хамиш.

— Ето колко струват обещанията ти. От това писмо и от разговора с майка ти разбрах, че е надвиснала някаква беда. — Демонът ме изгледа, после отново се вторачи в Матю.

— Да. — Матю стисна устни. — Но ти си деветият рицар. Едва ще стане нужда да се намесваш.

— Направил си един демон девети рицар? — Мириам бе прекосила трапезарията заедно с Натаниъл.

— Кой е той? — Натаниъл разклати шепата си, пълна с плочки за скрабъл, докато разглеждаше новопристигналия.

— Хамиш Осборн. А ти кой си? — попита Хамиш, сякаш говореше с нахален подчинен. Последното нещо, от което имахме нужда, беше още тестостерон в къщата.

— О, аз съм никой — подхвърли безгрижно Натаниъл и се облегна на вратата на трапезарията. Проследи с поглед преминаващия Маркъс.