Аз, вещицата
- Автор: Харкнесс Дебора
- Серия: Аз, вещицата #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Аз, вещицата». Краткое содержание книги:
Вдигнах крак.
И го поставих обратно на пода в ъгъла на работната стая. Оказах се притисната зад стар варел.
— Ами ако се изгуби? — Матю изглеждаше напрегнат. — Как ще я върнем?
— Не бива да се притесняваме — каза Софи и ме посочи. — Тя вече е тук.
Матю се втурна към мен и въздъхна с облекчение.
— Колко дълго ме нямаше? — Чувствах се замаяна и дезориентирана, но иначе бях добре.
— Около деветдесет секунди — уточни Сара. — Повече от достатъчно Матю да получи нервна криза.
Матю ме притегли в прегръдките си и притисна главата ми с брадичката си.
— Слава богу. Кога ще може да ме вземе със себе си?
— Да не прибързваме — предупреди ни Сара. — Едно по едно.
Огледах се.
— Къде е Ем?
— В хамбара — отвърна грейналата Софи. — Ще дойде.
На Ем й трябваха повече от двайсет минути, за да се върне. Когато се появи, бузите й бяха порозовели от тревога и от студ, макар че част от напрежението й изчезна, когато ме видя до Матю.
— Справи се добре, Ем — похвали я Сара и я целуна. Това беше една от редките им демонстрации на близост.
— Даяна започна да мисли за Томас Джеферсън — обясни Ем. — Можеше да се озове в Монтичело. След това се съсредоточи върху чувствата си и силуетът й избледня по краищата. Докато мигна, вече беше изчезнала.
Този следобед с внимателните наставления на Ем направих и малко по-дълги пътувания назад до времето за закуска. През следващите няколко дни увеличавах разстоянието. Връщането с помощта на три предмета беше значително по-лесно от връщането към настоящето, което изискваше огромна концентрация, както и способност да предскажа кога и къде искам да пристигна. Накрая настана мигът да опитам да пренеса и Матю.
Сара настояваше да ограничим параметрите, за да не се претоваря.
— Започни с мястото, на което искаш да попаднеш — посъветва ме тя. — После ще трябва да се съсредоточиш само върху времето. А мястото само ще се погрижи за себе си.
Заведох го в спалнята по здрач, без да му казвам какво предстои. Статуетката на Диана и златната обеца от куклата на Бриджит Бишъп бяха на скрина пред снимката на родителите ми.
— Макар много да ми се иска да прекарам няколко часа с теб насаме, вечерята е почти готова — протестира той с палаво пламъче в очите.
— Имаме достатъчно време. Сара смята, че съм готова да те взема с мен при следващото пътуване във времето. Ще се върнем в първата ни нощ в къщата.
Матю се замисли за миг и очите му светнаха още повече.
— В нощта, в която изригнаха звездите вътре в теб?
Целунах го вместо отговор.
— О! — Изглеждаше свенливо доволен. — Какво трябва да направя?
— Нищо. — Това щеше да му е най-трудно. — Какво все ми казваш? Затвори си очите, отпусни се и ме остави да свърша останалото. — И му се усмихнах самодоволно.
Той сплете пръсти с моите.
— Вещица.
— Дори няма да разбереш, че се случва — уверих го. — Става бързо. Просто си вдигни крака и го постави обратно на земята, когато ти кажа. И не се отказвай.
— Няма начин — обеща Матю и ме стисна по-силно.
Спомних си онази нощ, първата ни насаме след срещата ми със Сату. Почувствах докосването му по гърба ми, едновременно страстно и нежно. Усетих връзката, здрава и мистична, към този споделен миг в миналото.
— Сега — прошепнах. Вдигнахме заедно крака.
Но пътуването през времето с Матю беше различно. Неговото присъствие ни забави и за първи път усетих какво точно се случва.
Минало, настояще и бъдеще ни оплетоха като паяжина от светлина и цветове. Всяка нишка в тази паяжина се движеше бавно, почти недоловимо, понякога докосваше друго разклонение и пак се отдалечаваше, като подухната от бриз. При всяко такова докосване — а те бяха милиони във всеки един миг — се разнасяше ехо от неповторим звук, какъвто не бяхме чували.
Разсеяхме се от неограничените на пръв поглед възможности пред нас и лесно загубихме виещата се червено-бяла нишка, която следвахме. Аз отново се съсредоточих върху нея, защото знаех, че тя ще ни отведе до първата ни нощ в Мадисън.
Поставих крака си на пода и усетих твърдите дъски на пода под голата си кожа.
— Обеща, че ще е бързо — изломоти той дрезгаво. — На мен не ми се стори така.
— Така е, този път беше различно — съгласих се аз. — Видя ли светлините?