Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)
- Автор: Тение Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Папуров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)». Краткое содержание книги:
Пиетро почувства гордост, че ще има един такъв висш пасажер.
Той отвори вратата на ужасния салон, поклони се пред дон Виторио и двамата напуснаха палата на дожовете, отправяйки се към канала.
Пиетро вървеше пред своя господар, изпълнен с доверие, с радост, че бе успял да го убеди. Той бе показал при много случаи истинска храброст.
Върховният съд бе доволен от неговите услуги и го смяташе за един от най-доверените си хора.
Но видът на един фантом го бе парализирал от ужас, като едно дете. Този контраст за характера бе общ за повечето хора от тази епоха.
Той слезе с бързи стъпки по стъпалата на кея, помогна на своя господар да се качи с гондолата, после я отблъсна от брега.
Дълбоко мълчание владееше върху Пиацета и канала, който ги окръжаваше.
Никой не бе забелязал лодкаря и неговия мистериозен пасажер с дълга черна качулка.
Камбанарията на Сан Марко още не бе ударила един часа. Двамата мъже бяха тръгнали навреме.
Пиетро гребеше със сръчност и сила по тъмните води и скоро остров Сан Николо се появи пред техните очи.
Чуваше се шумът на вълните, разбиващи се в дюната, истинска защитна дига, която пазеше Венеция от бурите на морето.
Лодката спря.
Пиетро остави да слезе дон Виторио, после двамата тръгнаха в нощта.
Зловещо мълчание ги обкръжаваше. Нищо не се движеше на острова. Рибарите, уморени от тежката работа, спяха в техните бедни колиби.
— Води ме! — каза със заповеднически дон Виторио. Пиетро го послуша и тръгна по една тясна пътека, която водеше към групата къщи.
После, стигайки до статуята на Мадоната, измени направлението и тръгна надясно по пясъчния бряг.
Вилата Маринели се издигаше действително на известно разстояние, в подножието на дюната.
Внезапно той се спря, показа с пръст на великия инквизитор мистериозната къща, която бе забулена в мъгла.
— Господарю, гледайте! — каза той с нисък глас. Пиетро не лъжеше.
Дон Виторио забеляза ясно през прозорците на вилата един силует, който ту се показваше, ту изчезваше.
За момент застана неподвижен, като че ли обхванат от изненада.
Но неговата нерешителност не трая дълго, изглеждаше, че бе взел едно решение.
— Следвай ме! — заповяда той на Пиетро.
При тия думи той тръгна по права линия към къщата.
Дон Виторио твърдо бе решил да посети сам вилата и да изясни мистерията, която витаеше в нея.
Попита Пиетро, който го следваше стъпка по стъпка, треперейки, дали има някакъв остър инструмент.
Полицаят имаше само една кама.
— Добре — отговори Виторио. — Твоето оръжие, превърнато в длето, ще може да изкърти вратата на градината.
Пиетро се залови за работа. Изкърти без труд разхлабената ключалка на малката вратичка и двамата тръгнаха към къщата.
Техните стъпки произвеждаха шум по падналите листа и счупените клончета, които покриваха алеята.
Внезапно, като че ли шумът на трошащите се съчки бе предупредителен сигнал за опасност, светлината угасна, сянката изчезна…
— Остани тук и не идвай, докато те повикам! — каза великият инквизитор на полицая, преди да премине през входа.
После той пристъпи с твърди крачки, премина през един тъмен коридор, изкачи се по стълбите и се намери през множество големи врати, които даваха достъп до апартаментите.
Той отвори една и проникна смело в широкия и луксозен салон, където бе видял да блести мистериозната светлина.
За момент се поколеба и помисли, че е измамен от една химера: почувства се засрамен от постъпката си и своето влизане във вилата.
После отново тръгна решен да изясни мъчителната загадка.
Внезапно видя да се появява във вътрешността на стаята изпъкващо из дълбоката тъмнина нещо с форма на човек.
Той застана неподвижен с очи, напрегнати към тъмната завеса, където сянката се криеше.
— Кой си ти — извика той — видение, което обитаваш тази пуста и безстопанствена вила?
Пристъпи към фантома…
— Назад, Виторио! — отговори един глух глас, като задгробно ехо. — Напусни тия места, които оскверняваш, ти, убиецо на твоето дете! Назад, Виторио! Ти уби Летиция Маринели, а Летиция бе твоята собствена дъщеря!
Тия думи, произнесени от зловещата сянка, ужасиха престъпния старец.
Той отстъпи назад ужасен…
— Горко ти! — извика той с треперещ глас. — Какво искат да каже с тия думи? Какво престъпление съм извършил?
Той тръгна обратно по стълбите, слизайки бързо, доколкото му позволяваха треперещите от вълнение и страх крака, достигна Пиетро, после извика, луд от ярост:
— Да се изгори веднага къщата! Този дяволски образ да изчезне от погледа ми! Побързай, негоднико — обърна се той към полицая. — Подпали от четирите страни проклетата вила. Нека изгряващото слънце освети само развалините й!