Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)
- Автор: Тение Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Папуров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)». Краткое содержание книги:
Тримата съдии размениха още няколко думи и единодушно приеха предложението на дон Томасо.
Дон Виторио саморъчно написа заповедите, отправени към управителя, както и инструкциите за новия адмирал.
Те определиха цифрата на контингента за войската, числото на неговите морски единици.
Те редактираха също и прокламациите, отправени към народа, написани много лукаво, където омразата срещу незаконнородения Маринели проличаваше във всеки ред.
Марино бе обявен като единствено отговорен за всички злини, които бе понесла Венеция.
Щом тия различни работи бяха привършени дон Марко и Томасо се сбогуваха с главния инквизитор и се отправиха за палатите си, за да си отпочинат.
При един зов на господаря си, слугите на инквизицията влязоха в залата на съвета, забулени, черни и непроницаеми призраци, взеха с автоматични жестове загърнатите книжа, които им подаде дон Виторио, после се отдалечиха безмълвно, като покорни машини.
Главният инквизитор се готвеше на свои ред да напусне черния салон, когато внезапно един нов маскиран слуга пристигна и съобщи, че гондолиерът Пиетро, носещ важно съобщение, моли за аудиенция.
Дон Виторио тогава отново седна. Полицаят влезе, застана пред главния съдия и двамата останаха сами в стаята с черните драперии.
Бившият прислужник на стария Андреа Фарсети бе бледен и развълнуван.
Косите му се спускаха на кичури върху челото, покрито с пот.
Голямата му черна брада, за която обикновено много се грижеше, бе заплетена.
Под разгърдената му риза можеше да се види, как гърдите му бързо се повдигаха и спущаха. Беше запъхтян и издаваше голяма умора.
Големите му черни очи, обикновено лукави и потайни, бяха изплашени и вторачени.
— Ах, господарю! — извика той след минутно мълчание. — Бях свидетел на едно страшно събитие, една свръхестествена работа! Бягах и ето ме пред вас, съвсем запъхтян и треперещ от ужас. Бог знае обаче, че вашият верен Пиетро е бил образец за храброст и хладнокръвие! Нека господарят да запита другарите му, да изучи миналото на предания му служител!
— Какво означава това дълго предисловие? — запита го дон Виторио нетърпеливо. — Защо ме безпокоиш в подобен час на нощта?
— Пристигам от остров Сан Николо — заяви най-сетне шпионинът. — Моята лодка летеше като стрела по спокойните води на Големия канал…
— В Маламоко ли беше? С някоя важна мисия ли те натовариха? — прекъсна го отново главният инквизитор, чийто дух бе развълнуван от мисълта за морското поражение.
— Не, господарю — отговори Пиетро. — Прекарах целия ден в колибата на Фарсети, спокойното жилище, за което трябва да благодаря на милостивия Съвет на тримата.
При тия думи Пиетро започна да разказва това, което бе видял и което го бе развълнувало.
— Преди около половин час — каза той — се приближих към дома си, след като изтеглих мрежите си на брега, когато случайно погледнах към вилата на сеньора Летиция Маринели. Богатото и кокетно жилище изглеждаше мрачно и пусто, както обикновено, докато внезапно една светлина започна да преминава през салоните на покойната сеньорита. Познах нейната сянка, която се движеше край стените, неосезаема и зловеща, забулена с дълъг, развяващ се плащ. Духът на Летиция Маринели се е върнал на земята и обитава предишното си жилище! Нека господарят ми вярва. Видях я със собствените си очи. Обзет от ужас, почувствах да ми настръхват косите, ледени тръпки да преминават по тялото ми. Отърчах в гондолата си и дойдох тук, да ви доверя тази страшна загадка.
— Ти си един страхливец — каза строго дон Виторио. — Не мога да се занимавам в подобен час с твоите неоснователни страхове. Сеньора Маринели е мъртва; нейното тяло е вече само кости и прах. Толкова ли си глупав да вярваш, че душите не могат да намерят покой в гроба, че се връщат между хората и осветяват жилищата със свещи?
Пиетро повтори твърденията си, закле се, че не е страхливец, че ясно е различил силуета и чертите на сеньората.
— Не лъжа! — извика той. — Аз още не мога да дойда на себе си от ужас.
Великият инквизитор, учуден от искрения тон на Пиетро, като че ли започна да се убеждава.
Полицаят показваше под своята черна маска, едно трескаво безпокойство…
Дон Виторио стана изведнъж, като че ли някаква мисъл го обзе.
— Къде е гондолата ти? — попита той лодкаря.
— Господарю — отговори полицаят, — довлякох я близо до палата, край Пиацета.
— Тогава последвай ме и ме отведи на остров Сан Николо — каза инквизиторът, напускайки естрадата, където седеше. — Искам да изясня сам тази мистерия, която витае във вилата Маринели.