Сага за Форсайтови

До този ден баща му владееше само частта от сърцето му, останала незаета от коняря Боб с неговата концертина, и от бавачката „Да“, която обличаше в празник лилава рокля и в частния си живот — какъвто има от време на време дори домашната прислуга — се наричаше Спрегинс. Майка си той виждаше, така да се каже, като насън; тя миришеше чудесно, милваше го по челото, когато той заспиваше, а понякога подстригваше косата му с цвят на старо злато. Беше при него, когато той си резна главата в решетката на камината в детската стая и кръвта изпоцапа роклята й; а когато сънуваше страшни сънища, сядаше на леглото и скриваше главичката му до шията си. Беше прелестна, но далечна, докато „Да“ беше винаги при него; а в едно мъжко сърце едва ли има място за две жени. С баща си той имаше също, разбира се, лични връзки; защото малкият Джон възнамеряваше да стане художник, когато порасне… с тази малка разлика, че бащата рисуваше картини, а малкият Джон смяташе да боядисва стени и тавани, застанал на дъска между две подвижни стълби, с изцапана бяла престилка, която миришеше на вар. Баща му го водеше и на езда в Ричмънд парк, на понито Мишка, наречено така, защото имаше наистина цвят на мишка.

Малкият Джон се бе родил със сребърна лъжица220 в една големичка и много подвижна уста. Не бе чул никога баща си или майка си да говорят сърдито помежду си, на него или комуто и да е; конярят Боб, готвачката Джейн, и останалата прислуга, дори „Да“ — единственият човек, който не го оставяше да прави каквото си ще — винаги говореха с по-особен глас, когато се обръщаха към него. И той си състави убеждението, че на тоя свят владеят само благородство и свобода.

Роден през 1901 година, той бе започнал своя съзнателен живот тъкмо когато родината му, току-що излязла от Бурската война като от тежка скарлатина, се подготвяше за либералното възраждане от 1906 година221. Наказанията не бяха на мода, родителите имаха възвишено разбиране да създават щастливо детство на своите наследници: захвърлиха пръчките, щадяха децата и очакваха възторжено последиците. А малкият Джон бе постъпил още по-правилно и мъдро, като си бе избрал за баща един любезен петдесет и две годишен мъж, загубил вече единия си син, и за майка една трийсет и осем годишна жена, на която беше първо и единствено дете. Това, че не се превърна в кръстоска между домашно кученце и тиранин, се дължеше само на обожанието, което баща му проявяваше към майката; защото и малкият Джон дори разбираше, че тя не е само негова майка и че в съзнанието на баща си той заема второ място след нея.

Какво място заемаше в сърцето на майка си, той още не знаеше. Колкото до „леля“ Джун, несъщата му сестра (толкова голяма, та не можеше вече да мине за сестра), и тя го обичаше, разбира се, но беше някак припряна. Преданата „Да“ пък беше прекалена спартанка. Къпеше го със студена вода, оставяше го с голи колене. Не му позволяваше да се оплаква. Що се отнася до неприятния въпрос за образованието му, малкият Джон споделяше мнението на тия, които считаха, че децата не бива да се насилват. Той обичаше mademoiselle, която идваше всяка сутрин и му преподаваше по два часа своя език, история, география, смятане; не бяха неприятни и уроците по пиано с майка му, защото тя го подмамваше неусетно от една мелодия към друга, не го караше никога да свири това, което не му харесваше, така че никога не му дотегна да се упражнява. С баща си учеше да рисува прасенца и други животни. Не беше много образовано момченце. Но сребърната лъжица, общо взето, не го бе разглезила, макар „Да“ понякога да смяташе, че би било „много полезно“, ако се среща с други деца.