Кладенецът на възнесението
- Автор: Сандърсън Брандън
- Серия: Mistborn #2
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-146-7
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кладенецът на възнесението». Краткое содержание книги:
„Не мисли за това“ — рече си той.
Вместо това се зае да оглежда мъглите. Вин беше права за едно. Напоследък се задържаха по-дълго, дори на дневна светлина. Някои сутрини издържаха до час след изгрев слънце. Можеше да си представи какво бедствие ще е, ако мъглите останат и през деня. Кълновете нямаше да поникват, животните щяха да гладуват и цивилизацията щеше да рухне.
Възможно ли беше Дълбината да е нещо толкова просто? Представите на Елънд за нея бяха оформени от книгите. Някои автори смятаха, че това е само легенда — слух, разпространяван от принудителите, за да подсилят божествения ореол на своя господар. Повечето приемаха историческия факт, според който Дълбината е някакво страховито чудовище, убито от лорд Владетеля.
Но тук, сред мъглите, идеята за чудовището му се стори нелепа. Как може една-единствена твар да заплашва цялата земя? Докато мъглите, напротив, притежаваха разрушителна сила. Можеха да убиват растения. Вероятно дори… хора, както предполагаше Сейзед.
Не откъсваше поглед от местещите се около него форми. Да, би могъл да си ги представи като Дълбина. Нейната мрачна слава — на нещо по-страшно от чудовище и по-опасно от цяла армия — напълно съответстваше на тази представа. Дори имаше чувството, че по някакъв начин мъглите въздействат на ума му. За миг му се стори, че мярва нещо сред кълбата отпред. Приличаше на човек, изправен насред пътя.
И този човек пристъпи към него.
Елънд подскочи, дръпна се назад и под крака му изхрущя коричка лед. „Не ставай глупав — рече си той. — На страха очите са големи. Там няма нищо…“
Силуетът в мъглата направи още една крачка към него. Беше неясен, почти безформен, но въпреки това му се струваше съвсем реален. На пръв поглед хаотични движения на мъглата оформяха лицето, тялото и крайниците.
— В името на лорд Владетеля! — извика Елънд и се дръпна още назад. Съществото продължаваше да го гледа.
„Дали не полудявам?“ — зачуди се той. Побиха го тръпки. Мъгливият силует спря на няколко крачки от него, вдигна дясната си ръка и посочи.
На север. В противоположната на Лутадел посока.
Елънд смръщи вежди и погледна натам. Нищо освен мъгли. Той извърна поглед към фигурата. Тя продължаваше да стои с вдигната ръка.
„Вин говореше за тези създания — спомни си той, докато се мъчеше да овладее страха си. — Опитваше се да ми внуши, че ги има. А аз смятах, че си измисля!“ Вин беше права — също както бе права, че мъглите се задържат по-дълго денем и че вероятно Дълбината също е мъгла. Елънд се зачуди кой от двамата всъщност е ученият.
Мъгливата фигура продължаваше да сочи.
— Какво искаш? — попита Елънд. Гласът му прозвуча странно в тишината.
Фигурата пристъпи напред с вдигната ръка. Елънд хвана дръжката на меча, макар да знаеше, че той няма да му помогне. Този път не отстъпи.
— Какво искаш от мен? — попита той високо.
Фигурата не сваляше ръка. Не му се струваше, че го заплашва. Напротив, от нея сякаш се излъчваше спокойствие.
„Аломантия? — помисли си той. — Дали не Притегля чувствата ми?“
— Елънд? — чу се гласът на Дух съвсем наблизо.
Фигурата се разтвори в мъглата.
— Елънд? — Дух спря пред него. — Какво казваше?
Елънд свали ръка от меча и бавно огледа мъглите. Не беше сигурен дали не си е въобразил всичко.
— Нищо — отвърна той.
Дух посочи с палец през рамо и каза:
— Ела да видиш.
— Армия ли е? — попита Елънд.
Дух поклати глава.
— Не. Бежанци.
— Пазителите са мъртви, милорд — каза седналият срещу Елънд старец. Нямаше шатра, само одеяло, закрепено на четири пръта. — Или са мъртви, или пленени.
Друг човек поднесе чай според всички правила на етикецията. И двамата носеха дрехи на стюарди и макар че на лицата им бе изписано изтощение, дрехите и ръцете им бяха чисти.
„Стари навици — помисли Елънд, докато отпиваше от чая. — Терисците се обявиха за независим народ, но хиляда години служба не се забравят тъй лесно“.
Самият лагер бе доста странен. Дух твърдеше, че били над хиляда души — огромна тълпа, чието изхранване вероятно бе непосилна задача през студената зима. Мнозина бяха възрастни, преобладаващата част — стюарди: евнуси, възпитани за прислужници, без никакъв опит в лова.
— Кажете ми какво стана — рече Елънд.
Възрастният стюард кимна. Беше изнемощял и със забележим тремор на ръцете, макар че се опитваше да се държи с привичното за повечето стюарди достойнство.