Хюрем. Московската наложница

Докато преценяваше въпроса на жена си, Сюлейман си помисли, че тя наистина не разбира от държавните дела. В противен случай щеше да забележи, че „храбрият Мустафа“ бе започнал да става опасен. На всичкото отгоре със собствените си уши бе чула онова проклето предсказание.

Да не би съпругата му да беше изтълкувала думите на гледачката не като насочени към бъдещето, а като слова за миналото? Лично той ѝ разказа какво бе причинил баща му на дядо му. И тя сигурно е решила, че когато Джанфеда спомена за предателство, е имала предвид тези събития. Ако знае, че войниците съвсем открито приказват, че на тях им трябва Мустафа хан, тогава в никакъв случай нямаше да го попита защо не му повери престола.

Падишахът си мислеше колко наивно и невинно е сърцето на Хюрем, погали косите ѝ и отвърна:

— Не. Нека принцът остане в санджака в Амасия да си върши задълженията. Можем да поверим Истанбул на своя зет. В наше отсъствие ще добие яснота за държавните дела.

Хюрем тръгна на път със спокойна душа. Значи съмнението все още го човъркаше. Това беше добра новина.

Когато двамата останаха насаме във великолепния конак сред гората, наподобяваща зелено море, за известно време Хюрем се опита да се откъсне от мислите си. Правеше всичко възможно, за да накара султана да се чувства добре. Дори не си беше представяла, че може да се случи подобно нещо. Заедно се къпеха в лечебните извори, пиеха от минералните води. Хюрем не оставяше нищо на прислужниците. Лично тя се грижеше за храната и напитките на султана. Падишахът вече не ядеше много тежка храна, месо и пържено, но Хюрем сама подреждаше масата. След вечеря или обгръщаше закръгления уд, или пък слагаше кануна върху коленете си и пееше най-любимите песни на съпруга си.

Сюлейман се унасяше от този вълшебен глас. Изчезваха и страхът, и тревогата. Съпругата му все още беше красива и жизнена. Очите и усмивката ѝ все още бяха така обаятелни, както през първия ден, когато я съзря сред наложниците. И този прочувствен глас, на който не можеше да се насити и който го пленяваше и го отнасяше в светове, където не съществуваха страх, мъка, болест, грижа, предателство и старост.

След толкова години, през които слагаше глава на една възглавница със Сюлейман, Хюрем за първи път се чувстваше свободна и щастлива. Живееха като обикновени хора. Разхождаха се в полите на Улудаг[124], хванати за ръка. Един път стигнаха чак до равнината Йенишехир, яздейки конете си. Гледаха върховете на подобните на крепост остри скали в Биледжик, извисяващи се към небето, сякаш се молеха. Сюлейман не можеше да откъсне очи от стръмните склонове.