Хюрем. Московската наложница

— Може ли да попитам за какво се е замислил така дълбоко Негово Величество, моят султан?

— Тези места са свети земи за нас, Хюрем. През мислите ми преминават векове.

В очите на съпруга ѝ проблясваха искрите, които отдавна не беше виждала.

— Тук дедите ми са основали държавата, на чийто престол сега седим и управляваме. Виж докъде се издигнахме от няколко палатки. Дори и ние не знаем къде започват и къде свършват границите ни.

Хюрем не разбираше каква е причината, но тези думи на падишаха я впечатлиха. Очите ѝ се напълниха, а Сюлейман продължи:

— Кой знае, може би моят прадядо Осман Гази си е почивал под ей това дърво. Може би бейовете на Орхан Гази са поили конете си в тази рекичка. Вероятно защитниците на вярата са нападали от тези върхове, за да завземат Бурса и Биледжик.

Имаше нещо в тези думи, което я разчувства. От доста време не се усещаше като чужденка. Вярно, все още сънуваше на руски, но отдавна не я бяха връхлитали въпросите коя е, защо е тук, бурята на раздвоението в нея беше отшумяла.

Значи вече беше османка.

— Разбира се, не ще съм такава — каза си тя, като внимаваше да не събуди Сюлейман, който бе заспал в ръцете ѝ. — Османка съм. Непременно ли трябва да търсят кръв, да гледат произхода? Ако искат кръв, нека е кръв, ако искат произход, нека е произход. Аз пуснах корени. Погребах син в тези земи.

Когато си спомни за безжизненото тяло на принц Мехмед, Хюрем се натъжи от болката по загубеното дете.

— Част от моята кръв и плът лежи в тези земи, какво повече искат? — каза тя. Протестът ѝ се извиси, всичките ѝ чувства се надигнаха. А сега Хюрем ще даде падишах за Османската империя.