Танц с дракони

Знаеше отговора обаче. Вече от дванайсет дни корабът се носеше на дрейф в Тъжния залив. Настроението на екипажа беше отвратително и сигурно щеше да стане още по-неприятно, щом дневната им дажба ром свършеше. Човек не може да посвети толкова много часове на кърпене на платна, запушване на дупки и ловене на риба. Джора Мормон беше чул да мърморят как късметът на джуджето ги бил издънил. Макар корабният готвач все още да потъркваше главата на Тирион от време на време, с надеждата, че това може да докара малко вятър, останалите бяха започнали да му хвърлят отровни погледи всеки път, щом се изпречеше на пътя им. Съдбата на Пени бе още по-тежка, откакто готвачът им беше пуснал мухата, че може би стискането на гърда на момиче джудже е точно това, което ще им върне късмета. Също така бе започнал да нарича Хубавата свиня Бекона, шега, която звучеше много по-смешно, когато я измисли Тирион.

— Трябва да ги накараме да се смеят — беше го умолявала Пени. — Трябва да ги направим като нас. Ако им дадем зрелище, ще им помогне да забравят. Моля ви, милорд. — И някак си, по някакъв начин, необяснимо как, той беше отстъпил. „Сигурно заради рома.“ Капитанското вино беше свършило първо. Човек може да се напие с ром много по-бързо, отколкото с вино, беше открил Тирион Ланистър.

Така се намери облечен в боядисаната дървена броня на Грош, яхнал свинята на Грош, докато сестрата на Грош му даваше подробни указания за тънкостите на шутовския турнир, някогашния им поминък. Имаше някаква определено пикантна ирония в това, предвид че Тирион за малко не беше изгубил главата си веднъж, отказвайки да яхне куче заради извратеното забавление на племенника си. И все пак му беше някак трудно да се наслади на хумора във всичко това, от гърба на свинята.

Пиката на Пени се сниши тъкмо навреме, та затъпеният ѝ край да забърше рамото му. Неговата се поколеба, преди да я наведе и да изтрака в ъгъла на щита ѝ. Тя се задържа на седлото. Той не можа. Но така се и очакваше.

„Лесно, като падане от прасе…“ макар че падането точно от това прасе се оказа по-трудно, отколкото изглеждаше. Тирион се сви на кълбо, докато падаше, спомнил си урока, но въпреки това тупна тежко на палубата и си прехапа езика толкова силно, че усети вкуса на кръв. Чувстваше се все едно отново е на дванайсет и се премята по масата за вечеря в голямата зала в Скалата на Кастърли. Тогава чичо му Герион беше подръка, за да похвали усилията му, вместо киселите моряци. Смехът им изглеждаше рехав и нервен в сравнение с веселия рев, който бе посрещнал лудориите на Грош и Пени на сватбения пир на Джофри, а някой му изсъска ядосано.

— Не-Нос, яздиш така, както изглеждаш, грозно — извика един от кърмовия мостик. — Ти мъж ли си бе! Да се оставиш момиче да те надвие! — „Заложил е пари на мен“, реши Тирион. Остави се обидата да го залее, без да се впряга. Чувал беше и по-лоши неща в живота си.

С дървената броня не можеше да стане. Усети се, че маха безпомощно с ръце и крака като костенурка по гръб. Това поне разсмя неколцина. „Жалко, че не си счупих крака, това щеше да ги накара да вият от смях. А ако ме бяха видели в онзи нужник, когато прострелях баща си в корема, можеше така да се разсмеят, че да се насерат в бричовете си заедно с него. Но каквото и да е, само кучите синове да се държат мило.“