Сага за Форсайтови

Но когато влезе на другата сутрин, сестрата й прошепна:

— Не иска да му меря температурата.

Емили отиде до леглото му и каза кротко:

— Как се чувстваш, Джеймс? — и поднесе термометъра към устните му.

— Каква полза? — запита дрезгаво той. — Не искам да знам.

Сега вече и тя се разтревожи. Той дишаше с мъка, изглеждаше ужасно слаб, пребледнял, с леки червеникави петна. Тя бе „имала грижи“ с него, един бог знае колко много грижи; но той беше Джеймс, нейният Джеймс почти от петдесет години насам; не можеше да си припомни или представи живота без Джеймс… Джеймс, придирчив и песимист в своята сурова черупка, но така дълбоко привързан, мил и щедър към всички свои!

През целия ден и през следващия той почти не продума, обаче от погледа му личеше, че забелязва всичко, което правят за него, а изражението му подсказваше на Емили, че се бори; и тя не губеше надежда. Самото му мълчание, фактът, че пазеше всяка капчица сила, доказваха с каква упоритост се бори. Това дълбоко я трогна: и при все че в стаята на болния беше сдържана и спокойна, сълзите бликваха, щом излезеше оттам.

На третия ден привечер, след като се облече за чая — тя продължаваше да се грижи за външността си, за да не го тревожи, защото той обръщаше внимание на всичко, — забеляза разликата. „Няма смисъл, уморен съм“, беше изписано ясно върху пребледнялото лице; а когато се приближи към него, той прошепна:

— Съобщете на Соумс.

— Добре, Джеймс — успокои го тя; — разбира се, още сега.

И го целуна по челото. Една сълза капна там и, докато я изтриваше, Емили зърна признателния му поглед. Разстроена, загубила вече всяка надежда, тя изпрати телеграма на Соумс.

Когато той влезе, изникнал сякаш от черната ветровита нощ, голямата къща беше тиха като гроб. Широкото лице на Уормсън се бе почти смалило; той пое с особена почтителност шубата и каза:

— Бихте ли желали чашка вино, сър?

Соумс поклати отрицателно глава и го погледна въпросително.

Устните на Уормсън трепнаха.

— Все за вас пита, сър. — И изведнъж изтри носа си. — Много отдавна, сър — добави той, — съм у господин Форсайт… много отдавна.

Соумс го остави да закачи шубата му и тръгна по стълбите. Този дом, където беше роден и отгледан, не му се бе струвал никога така топъл, богат, приятен, като при това последно поклонническо пътешествие към бащината спалня. Домът не отговаряше на неговия вкус; но със своята масивна, тежка украса беше все така символ на сигурност и удобство! А нощта беше така тъмна и ветровита; и гробът — така студен и самотен!

Соумс се спря пред вратата. Никакъв звук не се чуваше отвътре. Натисна леко дръжката и влезе, без да го усетят. Лампата беше засенчена. Майка му и Уинифред седяха откъм отвъдната страна на леглото; сестрата се движеше отсам, където имаше празен стол. „За мене!“ — помисли Соумс. Когато пристъпи прага, майка му и сестра му станаха, но той им направи знак с ръка и те седнаха отново. Отиде до стола, загледа баща си. Застанал край него — така отпаднал, бледен, изнемощял, — заслушан в тежкото му дишане, Соумс почувства как в душата му се надига гняв срещу природата, срещу жестоката, неумолима природа, натиснала с коляно гърдите на тази човешка отломка, изтръгваща бавно дъха, изтръгваща живота на съществото, което му беше най-скъпо на света. Баща му, повече от всеки друг човек, бе водил разумен, умерен, въздържан живот. Ето наградата… бавно, мъчително изтръгване на живота! Без да усети, че говори на глас, Соумс простена: