Сага за Форсайтови
- Автор: Голсуорси Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
… През последните две седмици беше дъждовно, реката беше придошла и във водата около плаващата къщичка, завързана за домашния пристан, се носеха листа от близката горичка. Капят листата, отлита животът. Смърт! Да решава за живот и смърт! И никой — да му подаде ръка! Един загубен живот е завинаги загубен. А не бива да се изпуска нещо, което може да се задържи; изпуснеш ли го, няма вече да го върнеш, оставаш оголен, като обезлистено дърво; все повече оголен, докато сам повехнеш и загинеш. И, по някакъв странен скок на мисълта, му се стори, че вижда не Анет, легнала зад огрения от слънцето прозорец, а Айрин в спалнята им на Монпелие Скуеър, както би могла ада лежи преди шестнайсет години. Щеше ли да се колебае тогава? Нито миг! Операция! Операция! За да спаси живота й! Не решение, а просто инстинктивен вик за помощ, макар да знаеше още тогава, че тя не го обича! Но сега? Чувството му към него не беше всевластно. Неведнъж през последните месеци, особено откакто тя започна все повече и повече да се страхува, той бе мислил по тоя въпрос. Тя беше упорита егоистка като всяка французойка. Но колко хубавичка! Какво би решила сама… приела ли би риска? „Знам, че тя иска да има дете — каза си Соумс. — Ако то се роди мъртво, без никакви изгледи за друго… толкова много ще страда. Край на надеждите! Всичко пропада! Ще водим години подред… един безцелен брачен живот… без деца. Никаква опора за нея! А тя е толкова млада. Нищо, което да ни привлича към живота… нито нея, нито мене! Нито мене!“ Той се удари в гърдите! Защо не можеше да мисли, без да намесва и себе си… Да забрави своята личност и да види какво трябва да прави? Мисълта го прониза и се притъпи, сякаш се удари в броня. Да забрави себе си! Невъзможно! Да излети в беззвучния, неосезаем, неуловим, незрим простор! И стигнал по тоя начин до основата на действителния мир, до глъбините на своята форсайтовска същност, Соумс отдъхна за миг. Щом човек изчезне, всичко изчезва; а дори да не изчезне, за него е престанало да съществува.
Погледна часовника си. След половин час докторът ще се върне. Трябва да реши! Как ще гледа майка й и доктора, ако не се съгласи да я оперират и тя умре? Как ще се справи със собствената си съвест? Та нали се ражда неговото дете! Ако се съгласи за операция — обрича и двамата на бездетство. А за какво друго бе се оженил за нея, ако не за да има законен наследник? И баща му… пред вратата на гроба, очаква вестта! „Жестоко е — помисли той; — не на мене трябваше да се падне решението на тоя въпрос! Жестоко е!“ Тръгна към къщи. Да имаше някакъв разумен и прост начин да реши! Извади една монета и я прибра. Знаеше, че — след като я хвърли — няма да приеме решението на случая! Отиде в трапезарията, най-далеко от стаята, откъдето идваха стоновете. Докторът бе казал, че има все пак малка надежда. Тук надеждата изглеждаше по-голяма; не течеше река, не капеха листа. В камината гореше огън. Соумс отключи барчето. Почти никога не пиеше алкохол, но сега си наля уиски и го изпи, без да го разреди, защото копнееше да съживи кръвта в жилите си. „Този Джолиън! — помисли той. — Имаше вече деца. Отне ми жената, която истински обичах; има и син от нея! А от мене… от мене се иска да погубя единственото си дете! Анет няма да умре! Невъзможно е! Тя е млада и здрава!“
Все така мрачно замислен пред бюфета, той чу каретата на доктора и излезе да го посрещне. Трябваше да го почака, докато се върне от горния етаж.
— И така, докторе?
— Положението е същото. Решихте ли?
— Да — отвърна Соумс. — Няма да оперирате.
— Така ли? Разбирате, нали… че рискът е голям.
Нищо друго освен устните не мръдна в неподвижното лице на Соумс.
— Вие казахте, че има все пак малка надежда.
— Надежда има; но не голяма.
— Твърдите, че детето ще се роди мъртво, ако оперирате?
— Да.
— И все пак смятате, че тя не ще има вече друго?
— Не може да се каже с положителност, но е почти сигурно.
— Жена ми е здрава — каза Соумс. — Ще рискувам.
Докторът го погледна загрижено и сериозно.
— На ваша отговорност — отвърна той. — Аз не бих се решил, ако се касаеше за моята съпруга.
Соумс вирна брадичка, сякаш го удариха.
— Ще ви трябвам ли горе? — запита той.
— Не; не идвайте.
— Тогава ще отида в картинната галерия; знаете къде е.
Докторът кимна и се качи.
Соумс продължи да се ослушва. „Утре по това време — помисли той — може би ще ми тежи на съвестта смъртта й.“ Не! Несправедливо… чудовищно беше да се допуска това! Обзет отново от мрачни мисли, той отиде в галерията. Застана до прозореца. Духаше студен вятър; беше ясно и студено: яркосиньо небе, по което тежки, разкъсани бели облаци се гонеха, и синя река, прозираща зад златеещите дървета; горичките пъстрееха и пламтяха в богатите багри на ранната есен. Би ли изложил на подобен риск собствения си живот? „Но тя сигурно би предпочела да рискува моя живот, вместо да изгуби детето — помисли той. — Тя не ме обича истински!“ Какво друго можеше да очаква… от една млада жена, при това французойка. Единственото спасение за двамата, за брака и за бъдещето им, беше детето! „Какво не преживях заради това — помисли той. — И не ще отстъпя… Не ще отстъпя. Има надежда да останат и двамата… има!“ Човек държи, каквото има, докато му го отнемат… Естествено е да държи! Започна да се разхожда из галерията. Напоследък бе купил картина, която беше цяло богатство: спря пред нея… Девойка с тъмнозлатисти коси, напомнящи метални нишки, загледана в малко златно чудовище, което държеше в ръка. И в тази мъчителна минута дори той чувстваше каква изключителна сделка е направил… възхищаваше се от всяка подробност на картината, от масата, пода, креслото, от фигурата на девойката, от унесеното й изражение, от тъмнозлатистите нишки на косата, от светлото злато на малкото чудовище. Да купува картини; все повече и повече да забогатява! Каква полза, ако… Обърна рязко гръб на картината и отиде до прозореца. Няколко гълъба бяха излетели от клоните на гълъбарника и се рееха, понесени от вятъра, с разперени крила, така бели, че почти блестяха на слънцето. Извисиха се в далечината, рисувайки йероглифи в небето. Анет ги хранеше; красиво беше да я гледа човек. Те ядяха от ръката й: разбираха, че заслужава доверие. Толкова е… разумна; и здрава, наистина здрава, като майка си, въпреки своята изтънчена хубост!